|
Защо осиротяха, защо и как осиротяха без време елитните ни интелектуалци? Къде остана елитното им интелектуално самочувствие, елитният им социален статут къде се изгуби? Говоря не толкова за частнонаучната, колкото за хуманитарната ни интелигенция, за онези писатели и философи, за онези рицари на духа, които само допреди десетина години красяха като истинско бижу номенклатурните приеми, които на всеки конгресен подиум бяха стъпили здраво като на собствена територия.
Сред тях бяха най-отявлените лакеи на тоталитарния режим. Но и най-изявените дисиденти бяха от тяхната фаланга. И едните, и другите обаче бяха озарени от ореола на гражданската популярност. А днес никакви ги няма. Оклюмали, омърлушени, безпарични, те станаха жертва на собствените си социални миражи. Няма що: не само революцията - и демокрацията изяжда понякога собствените си деца.
Онези от тях, които под суровата сянка на Партията-ръководителка славеха с пълен глас нейното величие, знаеха защо го правят. Така те крепяха и укрепваха собствените си привилегии: служебните си кабинети, служебното си парно, служебните си секретарки, служебните си командировки по света и у нас, служебната си близост с малограмотните тирани и не на последно място - суетата да се себепричисляваш към преторианската интелектуална гвардия. Тези придворни речописци и химнописци, някои от които - като Левчев, обладаваха по изключение един невероятен литературен талант, имаха какво да губят, съзнаваха това и не искаха да пожертват служебните си и домашни съкровища за една дрипава либерализация.
Най-свободолюбивите от тях обаче, които маршируваха в първата фаланга на антикомунистическия марш, бяха жестоко изиграни от съдбата. Смея да твърдя, че те знаеха срещу какво, но не знаеха за какво воюват, не осъзнаваха последиците от неравната си борба. Те искаха творческа свобода, бяха загубили надеждата, че развитото социалистическо общество ще им я обезпечи, и посегнаха сами да си я вземат. Повярвали на Дон Кихот, че свободата битува на върха на копието, те станаха копиеносците на демократизацията. Воюваха доблестно, с рицарска самоотверженост и салонна артистичност, воюваха и победиха. Но с една пирова победа. Те просто не знаеха, не подозираха дори, че творческата свобода ще пристигне на родна земя придружена не от консумативно изобилие, а от материална нищета, от мизерия, от безвъзвратна загуба и на бляскавата слава, която си извоюваха чрез дисидентството, и на множеството привилегии, на които се радваха въпреки дисидентството.
Така нашите хора изневиделица се оказаха ни к чему - по-скоро наказани, отколкото наградени с една демокрация, която трябваше да изгладуват и изстудуват върху собствената си кожа. Всички те бяха чели Достоевски, а не повярваха на уверенията му, че с лукса се свиква лесно, но от лукса трудно се отвиква. Пък и кой да им каже, че навред по широкия и пъстър свят е така, че и в най-проспериращите, и в най-цивилизованите държави обикновено най-бедни са най-богатите духовно, че в стомилионна Германия например само стотина литературни автори живеят от литературното си авторство. За всички останали художествените занимания не са нищо повече от хоби, което по-скоро ги вкарва в разноски, отколкото да им носи доходи. И ако в една водеща и благоденстваща европейска страна е така, в една доведена до ръба на физическото оцеляване балканска държавица е още по-така.
Подозирам, че дълбоко в себе си много от братята по перо съжаляват за прехода и питаят тайничка носталгия по добрите стари времена, когато само срещу някоя-друга строфа в прослава на авангарда на работническата класа се радваха на един колкото престижен, толкова и луксозен рахатлък.
Имаше, разбира се, и автори от високата класа на Тончо Жечев (който умря не както считат лекарите, от сърце, а от сърдечност), които, въпреки че загубиха привилегиите си, бяха уверени, че творческата и гражданската свобода са предостатъчна компенсация за загубата. Но те бяха истинско изключение - изключение толкова рядко, че не опровергава, а потвърждава правилото.
Те знаеха - от собствен и от чужд опит знаеха те, - че всяка свобода си има своя цена. А ако все пак се получи даром, тя неминуемо се превръща в ново робство.
