НАТО и ЕС вече не могат да бъдат съдържание на българската политиката. Те отдавна престанаха да са разделителна линия между партиите или пък да са запазена марка за някоя от тях, за да дават храна за политически борби. А членството на страната ни в двете организации вече се възприема като постигната цел - едното наскоро стана факт, за другото е определена дата и е почти сигурен факт.

НАТО и ЕС децентрираха политиката ни, изпразниха я от съдържание и останаха да стърчат само като колци, обозначаващи оградено, но празно място. Затова въпросът днес е какво ще е политическото състезание, рамкирано от тези жалони. И кой пръв ще опита да предложи нов дневен ред и така да вкара в новата игра старите играчи. Защото едва ли ще се появят нови, ако не броим старите състезатели в нови карети като партията на Костов.

Най-късно до есента идеите за новата игра трябва вече да са на масата - догодина идат избори, а и преговорите с ЕС са на приключване.

Новата игра обаче трябва да изхожда от



нов подход към

политическото

представителство



Обществото вече не е разделено на партия на реформите и партия на статуквото, както бе през 90-те години. Нито пък на еуфорично мнозинство, очакващо незабавно и несимволично увеличение на доходите и малцинство неверващи, както бе през 2001-а. Преходът свършва и вече се оформя разделение на социална основа. Засега пак по двуполюсната ос - загубили и спечелили от прехода.

Загубилите от прехода - онези 54% българи, които са пълни песимисти според наскоро приключилото изследване на "Глобална България", озаглавено "Оптимистична теория за за песимизма на прехода" и проведено от екип начело с политолога Иван Кръстев, дълги години доминират като нагласа за публично говорене и като оправдание за политиката в една или друга сфера. Бюджетният популизъм на не едно и две правителства и доминиращото в медиите сиромахомилство и народнячество обаче са само параванът, прикриващ реалните процеси на трансформация на собственост, загуба на социални статуси и стесняване на житейски перспективи. Въпреки че "класата на губещите" бе обилно обгрижвана с политически слова и въпреки че тя постоянно се люшкаше между един и друг протестен вот, и до днес тя си остава без реално политическо представителство. В своя нереформаторски период до 1997 г. БСП като нейн изразител (тъкмо сред нейния електорат са най-много хората, страдащи от постоянен спад на материалния си статус) допринесе максимално за масовото обедняване. След 1997 г. пък, когато гласно или полугласно прегърна повечето идеи за пазарни реформи, БСП не успя нито да произведе, нито да защити на дело собствени идеи в полза на губещите.

Реално представителство обаче си нямат и онези - цели 26% - оптимисти за себе си и песимисти за страната, (най-перспективната за политическа инвазия група според изследването), които



постоянно са захлупени

от класата на губещите



Те не смеят или просто не им е удобно да вдигнат очи, въпреки че имат основание за това с подобрението в личното си битие през последните години и с откриващите им се перспективи за лична реализация. Те доброволно се присламчват към станалото социално престижно хленчене и допринасят за акумулирането на едно голямо, но въобразено мнозинство от хора, твърдящи, че всички живеем все по-бедно. Нищо че растежът на брутния вътрешен продукт от над 4 пункта за 6-та поредна година обективистки говори за обратното.

Тъкмо тази 1/4 от населението според авторите на изследването следва да е в основата на разширяването на социалната база на всяка бъдеща политика на устойчив растеж. Оптимисто-песимистите смятат, че сами имат шансове, но не и мнозинството от хората у нас. Те си нямат политическо представителство, но, явно, на всеки, който може адекватно да ги представлява, това би му излязло доста евтино. Защото според изводите от изследването тези хора не търсят помощ, а признание.

Социална база само с признание? Къде го тогава реалното политическо представителство? Или ще залагаме на раннореволюционен идеализъм ала началото на 90-те, когато хиляди искрено искаха реформи, без да си дават сметка, че мнозина ще се окажат първите губещи от тях?

Според авторите на изследването "предизвикателството пред българския преход не е неутрализация на губещите, а мобилизация на печелившите от промяната". Дали обаче това не е само благовиден изказ на лозунга "Зарежете губещите, заложете на печелившите"?

Не че 26-те процента оптимисти за себе си и песимисти за страната са баш печелившите от прехода. По-печеливши са малцината пълни оптимисти, които са разбрали, че са уинъри още в началото на промените. И в двете групи обаче доминират младите, образовани, с добра работа, прилични или високи доходи хора, с активна нагласа към живота и с модерно мислене. Не е ли вече крайно време онези, които са способни да осигурят растежа, да получат и



полагащия им се дял

от националния доход



И това не е толкова въпрос на разпределение, колкото въпрос за това, искаме ли растежът да е още по-голям.

Дясно ориентирана политика в годините на прехода с реална социална база досега у нас не е имало, ако изключим реститутската. Политиката на реформи 13 години бе изпълнена със социално абстрактен патос и тясно елитарен адресат. Но нейният продукт - червените ченгеджийско-приватизаторски и сините клиентелистко-приватизаторски прослойки тепърва сами могат да станат част от социалната основа за една нова дясна политика. Малобройни, но с прекрасно осъзнат интерес и мощни финансови възможности, те могат да увлекат и неосъзнато спечелилите от прехода оптимисто-песимисти. Които обаче първо имат нужда от своето дясно-популистко кръщение. Също както неосъзнато загубилите песимисти се нуждаеха от лявопопулистко възкресение през 2001-а.



Десните получиха своето

"незабавно и несимволично"



във вид на гръмка идея за плосък данък от 10%. Но не е важно, че идеята няма да я бъде, дори и да се вдигне мизата до 20%. Важното е, че така хората се сепват да мислят по-революционно за данъчната система в страната. И току виж наесен се сформира партия на приличните доходи, които си търсят политически застъпник, който да обещае чувствително да им смъкне данъчното бреме.

Какво остава за губещите? Както се казва и в "Оптимистичната теория за песимизма на прехода" - за тях е образователната политика. Наистина, при икономика, вливаща се в големия конкурентен пазар на ЕС и призвана и поради това да догонва другите страни чрез високи темпове на растеж, непривилигированите могат да се надяват единствено чрез качествено образование да получат равен шанс за социален успех. Но какво е това ако не пак дясна политика - на спечелилите им се дава според заработеното, на загубилите им се дават условия да заработят, за да спечелят. Има ли тогава изобщо мегдан за лявото?

Като политически представители на губещите, каквито би следвало да са по определение, левите могат да издигнат лозунга "Последните да станат първи". (Изключваме като невъзможен за лява политика в условията на конкурентен пазар и форсиран растеж популизма на необоснованите увеличения на парите в разходо-покривните системи - пенсии, социални плащания и пр.).

Десните по принцип не се интересуват от това кои са в момента първите, те просто им защитават интересите. А социалната мобилност за тях е важна само доколкото води до по-голяма икономическа ефективност. Това, че много хора бързо могат да подобрят статуса си - да се издигнат в служебната йерархия, да увеличат доходите си и пр., е от значение за десните главно доколкото това може да е фактор за икономически растеж. За левите обаче това е оръдие на справедливостта. По-голямата възходяща социална мобилност за тях е важна не толкова заради икономическата ефективност, колкото като



средство за коригиране

на несправедливостите



на прехода. И тъй като последните могат да станат първи единствено чрез подходяща квалификация за конкурентно състезание, левите следва да заложат също на равния достъп до качествено образование. Тук идва и втората разлика спрямо десния подход. Без всякакви сантиментални подбуди, десните биха платили за равния достъп според сухите разчети инвестиция-възвръщаемост. Те биха калкулирали възможностите за увеличени държавни разходи за образование сега според прогнозите за ефективна възвръщаемост във вид на увеличен БВП утре. Докато левите биха заложили безусловно на по-високи бюджетни разходи за преподавателски кадри и образователна инфраструктура сега и веднага, защото самата идея за равен старт го изисква априори, независимо от калкулациите за възвръщаемост.

Така новото политическо състезание в края на прехода може да представлява състезание между групови шансове - чии шансове с колко да бъдат отложени или интензифицирани във времето, на печелившите или на губещите от прехода. Печелившите ще искат максимално да разтоварят от плещите си губещите, т.е. да се разпределя по-малко от собствения им доход в тяхна полза; губещите пък ще настояват за по-голямо разпределение в своя полза, за да могат ако не те, то поне децата им да имат подходящ старт да влязат в групата на печелившите.

Ирелевантен вече ще бъде въпросът заслужено ли печелившите са станали печеливши и несправедливо ли губещите са станали губещи. Защото при новата политическа игра за всеки вече ще е много по-важно сам да има повече ябълки, отколкото да се взира кой как се е сдобил с първата си ябълка.