|
На 25 ноември миналата година в София бе представянето и на книгата му "Полето на грънчаря". С нея спечели европейската награда за литература на XIV конкурс за поезия в Таранто на името на Мария Падовано, за която се бориха творби на повече от 1000 автори. Марко Бадзато я посвети на България, защото смята, че книгата му би могла да бъде мост между културите на Италия и България. В обосновката за европейския приз журито отбелязва, че "наградата е и за приноса на България като малка страна в Европа, която прави много смели крачки в културно отношение".
----
"Успях да издам "Полето на грънчаря" благодарение не на организации и фирми, а на личната подкрепа на много хора във вашата страна", признава Марко Бадзато. Сред приятелите му у нас са поетът Димитър Христов и критикът Тодор Биков, както и директорът на Италианския културен институт в София проф. Роберто Роналди. Марко не членува в Съюза на българските писатели, а пък за Италия разкрива любопитния факт, че там няма и никога не е имало такава организация.
Когато пристигнал у нас и се срещал с наши писатели и му казвали: "Да ви представя големия български поет, големия български писател, големия българския романист", а Марко скромно се обръщал към превеждащия:
"Не използвай прилагателното "голям"
Какво значи това - всички сме хора."
Познатите му казват под сурдинка, че е наследник на стара фамилия на дожите, но Марко прекъсва всякакви разговори по темата с "родословното ми дърво не ми е познато". Всъщност той си го знае много добре, но не иска да говори за него: "Не е важно какво са направили моите прадеди, а е важно това, какво всеки един прави в своето настояще." И изведнъж отрича цялата теория за наследствеността: "Аз съм първият писател във фамилията и това го смятам за подарък от Бог." Не вярва и в таланта в оная му формула, твърде известна у нас: "Поработих вечерта, легнах си, а на сутринта се събудих талантлив и известен." Според него той е нещо, което се развива от дълги опити благодарение на повторенията на упражненията и опознавайки сам себе си, творецът всеки ден продължава напред.
Пак така и не коментира как от Венеция се е озовал в малко градче край София - лични причини. И един италианец, дошъл от Венеция казва: "Харесва ми красотата на България като страна - преди всичко София, Пловдив и планините ви. Привличат ме сякаш захвърлените по тях малки градчета и села." Засега не мисли да се заселва в тях, защото смята, че неговият замък вече може би съществува. Вярва, че не може да се съди за човека от мястото, в което живее, и че домът не е нищо повече от един покрив над главата. Не му прави впечатление и Венеция, въпреки че десетки хиляди се стичат всяка година в града, защото е роден там и за него дълго време си е била ежедневие. Последният му спомен от родния му град е от юни - с препълнени с вода канали, че чак прословутият площад "Сан Марко" бил залят.
Иначе Марко иска да опознае колкото може повече хора, които живеят в малки къщи в отдалечени селца. Смята, че са истински, живи и реални, без притворство и градска хитрина. Използва ги като прототипи на героите си, но в неговите книги те са без националност. "Националността е рамка - казва писателят. - Ако си американец, то задължително си велик, ако си италианец - клишето ти е артист, а африканецът пък умира от глад." Този творчески принцип обаче Марко нарушава в романа, над който работи сега. В него много от героите са българи и помагат на главния герой да излезе от изключително трудна ситуация. Действието се развива в съвременността, но има препратки към миналото, та дори и до античността. Марко не говори за сюжета, но леко повдига завесата на творческото тайнство:
"Убеден съм, че
този роман ще ядоса много хора"
Започнал да пише на 23 години, през 1992 г., не за да става известен, а защото имал вътрешната потребност да изразява себе си. В началото били поемите, тъй като тяхната форма му давала "повече място да изразява себе си". Сега освен поезия пише проза и журналистически материали. Смята, че най-големият политически проблем на съвременността не е войната, не са и икономическите отношения бедни-богати страни, а човекът. Типично мислене за представител на родината на Ренесанса. За да подкрепи тезата си, Марко извиква на помощ и историята, която уж всички четем и знаем, а току в медийното пространство се появи на гребена на вълната някоя световна личност, която претендира да е открила топлата вода. И променяйки някои думи и случки, повтаря същите грешки, които са направени в миналото.
За Марко - независимо дали от Италия, дали от България или друга страна - светът звучи еднакво и в него всичко е повторяемо. Навсякъде се купуват книги, но хората четат все по-малко. "То е като портокалите. Не е важно да си ги купиш - важно е да ги изконсумираш", уточнява писателят. И в Италия информацията идва основно от телевизията, и там между информираност и обща култура се поставя знак за равенство, и там са луднали по "Биг брадър". Нещата според него са доста по-семпли. Читателите не са хомогенно еднакви. И колкото повече съмишленици намери един писател, толкова по-добре си е свършил работата. Това, заради което си заслужава да се пише, е създаването на съвкупност от мнения.
Тази ли е литературната утеха? Разчита не толкова на вкуса и интелекта, а на интереса и любопитството на читателя, което се подхранва от написаното от него, което задължително трябва да накара да мисли този, който чете. "Затова и ролята на писателя е двойна - социална и лична", издава творческото си кредо Марко. Той пише, защото така лекува личните си рани, терзания и стресове. Смята, че е говорител на човешката болка. Едни читатели казват "това не ме засяга", други атакуват, а една малка част: "да, все едно този герой съм аз". Като истински италианец и наследник на дожи го интересува повече кой е против написаното от него и тогава обича да спори и убеждава.
Един от неговите български приятели - литературният критик Тодор Биков, определи Ницше като негов духовен баща. Вероятно заради това и в Италия, и България е получил и някои доста сурови оценки. Литературната критика в родината му го определя като носител и прокламатор на черната същност на живота. Приятелите му го характеризират като "драка". Ами кой беше казал, че един от признаците на таланта е предизвикателството?
Марко Бадзато не е от творците, които днес задължително трябва да напишат своите 1000 или 2000 думи.
Никога не планира нищо
и не сяда пред компютъра или белия лист с мисълта, че днес непременно трябва да напише планирано стихотворение. Сутрин става и докато си пие кафето, чете италианските вестници в Интернет. След това програмата зависи от настроението му. Ако прочете нещо, което го ядоса или предизвиква гнева му, сяда и пише отговор, полемична статия или критика. За година му се събират над 200 материала. После материалите в италианските онлайн издания минават през редакционен екип и се публикуват. Марко не може да се оплаче от липса на вестникарско внимание - почти всичко, написано от него, се публикува. С хонорарите се издържа у нас. Нормално за свят, в който е все по-трудно писателят да се издържа само от литературен труд: "А, може - опитва да ме опровергае Марко, - ако се казваш Стивън Кинг или Робин Кук. Ако обаче съм много вбесен, сядам и пиша стихотворение", откровен е той. Как ядосан човек прави поезия? "Обикновено е социална или теологична, или херметична." Намира вдъхновение и в Библията, защото много случки от живота имат нейните сюжети. Без да се опитва да подражава, Марко е намерил своята сходна литературна душа - сънародника му Мауро Корона, известен в Европа и Америка, който живее в сгушено в Алпите селце, наброяващо 100 души. Освен като писател е известен и като скулптор. Познават се с него и Корона на няколко пъти изявил желание също да дойде в България.
Сега Марко рисува със сух и маслен пастел сюрреалистични и кубични картини. Има над 50 творби и подготвя самостоятелна изложба. За него рисуването е като писането - освобождава се от виденията, които носи в себе си.