Белгийският режисьор Михаел Ханеке има едно неоспоримо качество: успява да мине за интелектуален, без да демонстрира нито капка чувство за хумор. Досущ както бе в "Код непознат", и "Пианистката", и в последния му филм - "Времето на вълка", няма лъч светлина, капка надежда, следа от усмивка. Естествено това редовно предизвиква бурен възторг у фестивалните журита, съставени от мрачни културтрегери с оскъден сексуален и емоционален живот.

Настрана от този факт, Ханеке е отличен режисьор, поне що се отнася до създаването на атмосфера. "Времето на вълка" не прави изключение. След десетки шумни, пироефектни и гръмотевични апокалипсиси в американското (че и в европейското) кино, неговият е тих, безмълвен и вледеняващ. Заглавието на филма е взето от древен германски поетичен епос и касае момента преди края на света; на български пък то отпраща към поговорката "човек за човека е вълк", защото героите до един се държат точно така.

В ролите са Изабел Юпер (както и в "Пианистката", тя преминава през двата часа лента, без да се усмихне нито веднъж), Беатрис Дал и режисьорът на "Кралица Марго" Патрис Шеро. Те играят на аскетичен фон, в който нищо не подсказва що за бедствие е сполетяло земята - война, чума, СПИН или четвърто. "Времето на вълка" си оспорва палмата на първенството за най-депресиращ филм през изминалата година със "Сестрите магдаленки". Само че далеч не е толкова добър.