|
Църквата учи, че този свят се крепи на невидимата молитва на праведниците. И да не вярвате в това, не бъдете сигурни и в обратното. Може би точно в този час един-единствен молитвеник не позволява на света да полети в бездната. Ние не знаем кой е той, къде е; някой монах ли е, наш съвременник, или е отдавна просиял светия.
"Дивен е Бог в своите светци", се пее в 67-и псалм. Има истории, изглеждащи като чудо, или обикновен героизъм. Ето една. През 60-те години, по време на Хрушчовите гонения на църквата, в Москва се играела кощунствената комедия на Антон Изюмов "Христос във фрак на комсомолска утреня". Театралната зала е препълнена. Сцената изобразява олтар. На декоративния "престол" са поставени бутилки с вино. Наоколо, като в бар седят "свещеници" и се черпят. На пода "монахини" играят на карти. Залата се тресе от смях.
Във второ действие на сцената се появява знаменитият московски артист Александър Ростовцев. Той е облечен в дълга бяла дреха и майсторски е гримиран като Христос. В ръцете си носи истинско Евангелие в златен обков. Според сценария трябва да прочете два стиха от блаженствата. Той поставя Евангелието на аналоя и с басов "свещенически" глас започва да чете:
- Блажени нищии духом, яко тех ест Царство небесное...
Тук артистът трябва да спре и да произнесе кощунствен монолог. Но Ростовцев млъква. Мълчанието му продължава две минути, пет минути... В залата започват да се надигат. Той стои като вцепенен. Сетне изведнъж продължава да чете от Евангелието:
- Блажени алчущии и жаждущии правди, яко тии наситятся... Ростовцев прочита главата докрай, без никой в залата да помръдне. Цари пълна тишина. Сетне бавно и отчетливо се прекръства и произнася:
- Помяни мя, Господи, егда приидеши во Царствии Твоем...
Зад кулисите се чува тропот. Някой дръпва Ростовцев и завесата веднага пада. След няколко минути съобщават на публиката: "Поради неочаквано заболяване на другаря Ростовцев представлението се прекратява."
На другия ден цяла Москва говори за случилото се. Пиесата между другото повече не е играна.
Тази кратичка действителна история ни напомня, че е добре не всичко да се мери с човешки аршин. Включително и от страна на държавниците. В този смисъл дебатът, който повдигна президентът Георги Първанов за връщането на "История славянобългарска" от Атон в България, има и друго измерение. Както е известно, президентът се срещна с монасите от Зографския манастир на Атон. Сетне обяви инициативата си за бартер на културни ценности с гръцката държава. А впоследствие се разбра, че монасите са категорично против връщането на "Историята...". Значи държавният глава е пренебрегнал мнението им. В крайна сметка кой, ако не братството в Зограф, би трябвало да е най-близо до истината за "правилния дом" на книжицата на Паисий. Или да вземем премиера - едно от имената му, знае се, е Рилски. Св. Иван Рилски е небесният покровител на България. Връзката бие на очи. И това, разбира се, не е случайно. Следната история обяснява донякъде съвпадението: през януари 1901 г. бащата на Симеон, тогава Негово височество княз Борис Търновски, встъпва в осмата си година. Престолонаследникът обаче е болен от коремен тиф. Княз Фердинанд си спомня за личното си познанство с о. Йоан Кронщадски покрай коронацията на император Николай II и изпраща телеграма до светителя за молитвена помощ. Малкият Борис скоро оздравява. За вярващите помощта на Кронщадския чудотворец е безспорна - а той е роден в деня, когато православната църква чества паметта на нашия св. Иван Рилски. Кръстен е на него. И е погребан в Йоановския манастир в Петербург, издигнат за прослава на българския светец по негова инициатива.
Толкова за нуждата не всичко да се мери с човешки аршин.
В светлината на казаното дотук проектът "Супер Боровец", в който премиерът пряко е ангажиран, а и предстоящите грандиозни строежи около Рилския манастир също добиват друга окраска. Надали трещенето на булдозерите би било най-добрият фон за молитвено застъпничество. От което така имаме нужда всички - и цар, и прост народ.
