Наближаващите избори карат партиите да обсъждат все по-често в публичното пространство възможните предизборни и следизборни коалиции. Широката публика обаче гледа на този политически въпрос с безразличие, дори и с презрение. Защото е широко разпространено схващането, че партиите целят единствено и само да уреждат частните си въпроси, да получат няколко мандата в повече, да договорят някое и друго министерство или да получат някой и друг влиятелен пост във висшата държавна администрация.

Подозрението, че партийните ръководства и отделни дейци всъщност не се занимават с публичните интереси, а със своите частни интереси, е широко споделяно. Без значение е дали това е вярно - то става вярно поради самия факт, че е убеждение на огромното мнозинство от гражданите. Поради това широката публика демонстрира незаинтересованост от политиката, заявлението "аз не се интересувам от политика" е често срещано, както и "аз не разбирам от политика".

Ако политиката наистина се състои в това кой колко често ще спечели и до какви постове ще се добере, тя наистина не може да заинтересува много хора. Това свеждане на политическото до



контрол върху определени властови позиции



може спокойно да се смята за вид бизнес - частно занимание на една или друга партия (най-вече на нейното ръководство), което обаче в никакъв случай не може да интересува гражданството.

Коалициите несъмнено имат политическа стойност, но тя трябва да се търси отвъд тесните интереси дали една партия ще успее или не да попадне в парламента. Коалициите имат стойност, ако показват на избирателите какви са политическите избори, пред които е изправено обществото. В някакъв смисъл те нюансират политическите профили на партиите, допълват ги с нови измерения, показват накъде по-специално ще се насочат те. Ако обаче става дума за коалиции с единствената цел да се вкарат в парламента един или двама депутати, които иначе биха останали извън, това публиката, особено по-активната, безпогрешно оценява като безпринципно.

Коалиционните партньори могат както да помогнат на една или друга партия, така и да доведат до срив на авторитета й. А партиите в днешното българско общество се ползват със сравнително ниска популярност.

От друга страна,



партиите са доста неразличими



за общественото мнение. Онова, което наблюдателите нарекоха "края на прехода", всъщност е край на дебата, който противопоставяше сините и червените по въпроса дали комунизмът е приключил или не. Този въпрос днес вече не вълнува, затова и опитите той да се възроди - било като се заговори отново за досиетата или за нереформираната БСП - няма да дадат като резултат мобилизирането на нови избиратели в подкрепа на съответната партийна кауза. Същевременно България реши и друга важна политическа цел на прехода - тя стана част от Запада: пълноправен член на НАТО, съвсем скорошен пълноправен член на ЕС. По тези въпроси вече няма смисъл да се спори, по тях не съществуват съществени различия между партиите, никоя партия вече не може да претендира, че е "партията на Запада", съществува фактически консенсус по тези стратегически въпроси. Но след като тези политически задачи на прехода са вече история, на преден план следва да излязат нови въпроси, по които партиите да развият различни схващания.

Тук идва основната трудност, защото партиите се оказват практически неразличими, защото не са започнали политическия дебат за дневния ред след края на политическия преход. А този дневен ред изисква все повече



обръщане към дебата в ЕС,



който обаче остава далеч от България. В този смисъл ставаме твърде провинциални, защото малко се интересуваме от другите, а винаги претендираме те да се интересуват от нас. В дългосрочен план онези партии, които съумеят да се впишат в политическия дебат на ЕС, да го "превеждат" на български, да бъдат разпознати като легитимни участници в европейския политически процес, ще оцелеят като политически субекти. Никакви хитрости на дребно, които ще бъдат опитвани с коалиции от всякакъв род, за да останат няколко лидери депутати за известно време, няма да спасят партиите, които останат извън европейския процес и европейските стандарти.

С наближаващите избори се очертават четирима актьори, които най-вероятно сами ще могат да прескочат електоралната бариера от 5%. При почти 6,3 милиона избиратели и участие, което вероятно няма да е по-ниско от 60%, избирателния праг ще прескочат онези партии (и коалиции), които получат най-малко 190 000 гласа. Засега това, изглежда, ще бъдат



БСП, НДСВ, СДС и ДПС



Сондажите от последните 6 месеца показват сравнително стабилизиране на подкрепата за тези партии, като БСП разчита сега на около 25% (1,5 млн.), НДСВ - на 12% (800 000), СДС - на 10% (600 000), и ДПС - на 6% (380 000). Останалите гласове и проценти (около 3 млн. избиратели, или почти 48% от всички) ще бъдат разпределени между онези, които няма да гласуват, или ще подкрепят някоя от останалите по-малки партии (800 000 гласа вероятно ще се разпределят между по-малките политически актьори).

Тази бърза прогноза може и да не се реализира, макар да изглежда доста вероятна. Всъщност единствените въпросителни са дали още партии сами са в състояние да прескочат бариерата. Сред претендентите са ССД на Стефан Софиянски, ДСБ на Иван Костов, БСД на Александър Томов, както и обединените земеделци, ако наистина успеят да се обединят. Засега сондажите не дават на нито една от тези партии или коалиции шанс да получат над 190 000 гласа, но до изборите има време. Почти е сигурно, че сред тях най-много една партия би могла да прескочи избирателния праг.

Така, ако не се случи нещо извънредно, в бъдещия парламент ще има най-малко 4 парламентарни групи, които ще зададат възможните следизборни коалиции. Ако засега поради липса на друго приемем горната хипотеза, се очертават няколко възможни варианта за правителствени мнозинства след изборите:



1. Мнозинство на "Нова левица"



(БСП и партньорите й от ПДСД и БСДП).

С очакваните поне 1,5 милиона гласа при преразпределението на подадените гласове по метода на Д'Онт коалицията "Нова левица" би могла да получи половината или малко повече от половината депутатски места и да състави самостоятелен кабинет. Това несъмнено ще обедини опозицията, макар и не в единна коалиция. Но засега няма особени пречки за сътрудничеството между НДСВ, ДПС и СДС дори и ако в някаква коалиция с тях в парламента попаднат Новото време и ССД.



2. Мнозинство на БСП и ДПС



Макар лидерът на ДПС да заяви, че предпочита десноцентристка коалиция, не е изключено движението да се включи в правителствено мнозинство с "Нова левица", ако тя получи точно половината от депутатските места или съвсем малко повече от тях. Такава коалиция би могла да оцелее и по-дълго време, ДПС ще запази ролята се на балансьор, от който зависи правителственото мнозинство.



3. Центристко мнозинство

около НДСВ и ДПС



Двете партии сами не ще могат да имат мнозинство в бъдещия парламент дори и ако предизборно се коалират със ССД. Възможно е да се договори след изборите, ако никоя друга партия в парламента няма мнозинство, правителствена формула на малцинството с решаващо участие на НДСВ и ДПС, но с подкрепата на "Нова левица". Това би било близко до днешното състояние, но едва ли е много вероятно след изборите, когато БСП би имала най-голямата парламентарна група. Такъв вариант би бил възможен, ако "Нова левица" няма самостоятелно мнозинство или не е в състояние да го постигне само с ДПС.



4. Десноцентристко мнозинство



Ако "Нова левица" не получи парламентарно мнозинство, е възможен вариант на коалиция НДСВ-ДПС-СДС плюс евентуално ССД на Софиянски или БСД на Томов, ако някоя от тях успее да прескочи избирателната бариера. Такава коалиция не е невъзможна, но вероятно не би била дълготрайна и стабилна поради изначалната си разнородност. Такъв вариант ще прилича на италианските правителствени мнозинства през 60-те и 70-те години, характеризиращи се с краткотрайност на излъчените от тях правителства, но с немалка продължителност в италианската политическа история.

Въпросът пред българския избирател би изглеждал така: в зависимост от това коя от горните формули подкрепяте,

трябва да гласувате и на предстоящите парламентарни избори. Вероятно ще се въздържат от вот онези избиратели, които не подкрепят нито една от горните формули. Вероятно ще си останат вкъщи и избирателите на онези партии, които не направят заявка за сътрудничество или коалиция с някой от актьорите в горните сценарии.

Истинският въпрос обаче



не е коя коалиция, а

коя политика избираме



Защото между коалициите засега не се вижда по-значителна разлика освен заявената между левицата (БСП и партньори) и като цяло десните и десноцентристките партии. Широката публика трудно разграничава на програмно равнище СДС от ДСБ, ССД от СДС или Новото време от НДСВ. Освен различия между лидерите, което е частен въпрос, общественото мнение не вижда именно политически различия. Което означава, че не разбира основанията (засега) и от съществуването на няколко десни партии, всяка от които претендира да представлява "десния проект". Парадоксът е, че и "левият проект" не е много ясен за широката публика, защото не е много ясно какво собствено ще бъде различното на една лява политика в една България, член на НАТО и ЕС.

До изборите има твърде малко време и партиите трябва доста да се постараят, за да станат политическите им проекти по-различими, отколкото са сега. Иначе избирателите ще гласуват най-вече, следвайки емоциите си, за онези, които по различни причини им изглеждат по-симпатични. Най-добре би било да бъдат избирани онези, които могат да бъдат по-ефикасни и поради това по-приемливи за следващия период от политическото развитие на републиката.

--------

* Антоний Тодоров е доцент по политология в Нов български университет.