|
Приемането на България в НАТО и приключването на преговорите с ЕС даде основание на нашите нови съюзници да заговорят с пълен глас истините, които досега изричаха дискретно, спазвайки традициите на дипломацията.
2004 година ще бъде запомнена най-много с ярката победа на шумната дипломация над тихата. Възмущението на западните демокрации от хитруванията на родния политически елит се отприщи през декември и ще определя развитието на международните отношения на България не само догодина, но и много години напред. Пръв удари звучна плесница на властта американският посланик Джеймс Пардю, както приляга на представител на единствената свръхсила в света. Той още миналата година подхвърляше в изискана форма, че организираната престъпност в България е твърде организирана, което според дипломатическия речник трябваше да рече, че е организирана с участието на властта. Тогава обаче страната още се водеше поне формално суверенна държава и посланикът също така формално даваше вид, че не се меси в нейните вътрешни работи.
На 2 април т.г. обаче България влезе в НАТО и официално призна правото на съюзниците си да следят дали спазва общите принципи на поведение, т.е. да се интересуват отблизо какво става в нейните граници. Тогава силно развълнуваният външен министър-атлантик Соломон Паси се просълзи, без да подозира, че той и правителството му скоро ще отнесат
шамари, от които ще им се дореве
През юни България приключи преговорите с Евросъюза, а през декември получи срок за подписване на договор за присъединяване - април 2005 г. Какъв по-хубав подарък за правителството на Сакскобургготски точно пред парламентарните избори?
Така ще може да се яви с ясен отчет пред избирателите: вкарахме България в НАТО, взехме пропуск и за Евросъюза. Дайте сега нов мандат, че да си довършим работата през 2007 година!
Шумът бе за широката публика, а специалистите се оплакваха от липса на информация за преговорите, за което Външно се оправдаваше с нуждата от тиха дипломация в техническия етап. Към края на годината стана ясно, че тя е била наложителна и от морални и естетически съображения.
Поради предизборни боричкания в Румъния медиите изкараха на светло тайна стенограма от юни, в която тогавашният премиер Адриан Нъстасе между другото бил определил приключването на преговорите с ЕС от България с фразата "българите си изуха гащите". Официално Букурещ опроверга автентичността на стенограмата, но връзката между тихата дипломация и политиката "изуй-гащи" бе логична. Впрочем самата Румъния възприе българския опит и бързешком приключи преговорите, за да хване последния влак за брюкселската среща на високо равнище на 17 декември.
Макар и поизута, България влезе с единия крак в Евросъюза, и това даде основание на страните-членки да я подложат на по-внимателен оглед. Приключването на преговорите стана с изричното условие, че страната ще трябва да преодолее до 2007 г. недостатъците в своята съдебна система. Всички други проблеми останаха на заден план, защото криминалното настояще на България
се очерта като криминално бъдеще за Евросъюза
Предвидена бе и санкция - отлагане с една година на членството, ако се наложи. За догодина вече са насрочени две проверки - през януари и ноември, за да се разбере дали властта чува какво й говори Европа.
Критиката на Пардю срещу прокуратурата, а и въобще срещу властта, която не успя досега да вкара зад решетките нито един от популярните босове на мафията, силно вгорчи евротриумфа на правителството. Някои опитаха да се докачат на национална чест, сиреч, ние да не сме ви бананова република. Даже се чуха подхвърляния, че и американската демокрация не е за хвалба. Но вместо да срещнат разбиране заради погазването от Големия брат на дипломатическия протокол, получиха плесница и по другата буза от посланиците на Европейския съюз. Холандската посланичка баронеса Хенриет ван Линден изрази солидарност с американския си колега Пардю от името на председателството на ЕС. Незабавно след нея се обадиха с критични мнения за българската криминална действителност и посланиците на Германия и Франция - Харалд Киндерман и Ив Сен-Жур, които представят държавите, смятани за мотор на Евросъюза. Изглежда, че всички бързаха да влязат в крак с новата мода на шумна дипломация, завладяваща дипкорпуса в София.
Видя се, че
НАТО и ЕС не са брошки,
които управляващото мнозинство да си бодне за украса на ревера. Влизането в двете организации означава частичен отказ от суверенитет в името на общите цели на всички членуващи държави. Ако има недоволни у нас, вероятно са в онези среди, които усещат, че ще трябва да започнат да се съобразяват с някакви правила и закони. Гражданинът няма сили да се съпротивлява срещу симбиозата на власт и организираната престъпност, защото корупцията е прояла структурите, призвани да го пазят от бандитизма.
Но той може да се опре на подкрепата на държавите, с които се съюзява, защото нашенската мафия няма как да е корумпирала и тях. Колкото и парадоксално да звучи, чуждите дипломати изричат по-точно какво желае българският народ, отколкото собствените му избраници.
Странно е също, че външната политика може да оправя вътрешните работи в страната.
Държавата даде такъв пример по време на срещата на външните министри на ОССЕ в София на 6 и 7 декември. Българинът едва ли ще я запомни с нещо друго, освен с чудодейното изчезване на престъпността, докато чужденците заседаваха у нас. Очертаха се три възможни обяснения: първо, концентрацията на полиция по улиците е респектирала престъпниците (Бойко Борисов); второ, престъпниците са решили да не се излагаме пред чужденците (стара българска традиция); трето, престъпността в България е на командно дишане и когато властта се види принудена, може да я изключи (елементарна логика).
Що се отнася до българската дипломация в чужбина, и през тази година
най-активните наши посланици
бяха сводниците, трафикантите на хора, проститутките, фалшификаторите на пари, крадците на коли, наркотрафикантите, контрабандистите и други подобни. Лесна справка показва, че в 90 % от публикациите за българското присъствие в чужбина е ставало дума точно за такива хора, а не за пратениците на Външно или просто за достойни българи. Представителите на подземния свят са работили най-много за изграждането на образа на България зад граница.
Би било пропуск обаче да не се отбележат усилията на правителството през годината за защита на националното достойнство. На 20 септември военният министър Николай Свинаров се запъна на американците и отсече: Няма да се местим от Кербала в Дивания! Не може да се разпореждате с нашите, без да ни питате. Само 10 дни по-късно той вече агитираше всички разколебани, че в Дивания е по-комфортно и че местенето е за доброто на нашите рейнджъри. Твърдост пред чужденците демонстрира и финансовото министерство. Когато под силен американски натиск Парижкият клуб реши на 21 ноември да опрости 80% от дълговете на Ирак, България заяви, че няма да се огъне и ще си иска парите, възлизащи на 1,7 млрд. долара. Цели 20 дни продължи нейната съпротива, а на 8 декември финансовият министър Милен Велчев намери спасителна формула: няма да опростим 80% от дълга на Ирак, а ще положим усилия да си вземем 20%.
Най-добра илюстрация за възможностите на нашата шумна и тиха дипломация бе развитието на драмата с българските медици в Либия.
Официалната линия, налагана от премиера Сакскобургготски, бе резюмирана на 9 декември с фразата: "Трябва да се действа като мен - тихичко!"
Засега резултатът е - на 6 май медицинските ни сестри бяха осъдени на смърт, а на 9 декември Либия поиска откуп, надхвърлящ 4 млрд. евро.
