Това вярваха възрожденците през трескавата пролет на 1876 г. С пламнали очи тълкуваха кабалистичното Туркia ке падне. То им обещаваше годината да е последна в агонията на застиналата, според тях, в "азиатския си деспотизъм" империя. В гроба си ще се обърнат, ако разберат, че век и нещо по-късно потомците им ще я броят за проводник на модерността сред мюсюлманите и ще гласуват за присъединяването й към Европа.

Но не бяха само те. На 19 февруари 1915 г. през Първата световна война англо-френска ескадра бомбардира укрепленията, запушили Дарданелите. "Начева последният акт на изгонването на варварското племе от Европа", пишеха френски вестници. Същите, които преди две години бяха ръкопляскали на реокупацията на Източна Тракия и безпощадното клане на българите, оказали се достатъчно глупави, за да останат по родните си места вместо да побягнат пред нахлуващата турска армия. С оптимистични надежди за побиване на християнския кръст над "Св. София" пригласяха английски издания.

А сега Турция и ЕС е най-важната новина от изминалата седмица. Единни са и Франция и Великобритания.



Спорът що за държава е южният ни съсед не е от вчера.



За Мартин Лутер османците бяха "бич божи". Бяха вън от европейската политическа система. И там си стояха. Пречеше религията. Пречеше различната политическа философия. Едва в края на ХVIII в., към пет века след като стъпиха на континента, подписаха първите си договори с европейски държави. Срещу напористия Наполеон.

Управниците на Европа имаха корпоративен манталитет. Поданиците си управляваха благосклонно, но се родееха повече с колеги властници от други страни. От високо гледаха султана. Нищо общо нямаха с него. Всъщност имаха. В жилите му течеше кръв и на гъркини, и на французойки, и на италианки, и на грузинки, та и на креолки от Мартиника (и Жозефина, съпругата на Наполеон, бе оттам). След Кримската война за първица османците бяха удостоени с честта да подпишат Парижкия мирен договор. Съмнението за европейската им същност не изчезна. Абдулазиз опита да го разсее. Галантно целуна ръката на гостуващата френска императрица Евгения - светотатство в очите на правоверните мюсюлмани.

Всъщност присъединяването на България и Румъния, на Турция към ЕС е процес на разширяване на лимеса. Границата, според римляните. Лимесът бе укрепена ивица в окрайнините на империята им.



Дотук цивилизация - натам варварство.



После стана символ. Включи местните, не дотам културни народи, снизходително допуснати до благата на цивилизацията, които доброзорно се впрягаха да я защитават от външна опасност, от безпокойни съседи. Рим бе обединил континента. Понякога с война. Не винаги. Съблазнени от блясъка на богатството му, местни владетели сами напираха за честта да бранят с телата си повелителя си. Имаше защо - в земите им се строяха пътища, крепости, разкошни вили. Келепирът бе най-вече за тях - вярно, губеха самостоятелността си, но отплатата бе богата. Понамазваха и обикновените люде. Наред с добруването, стимул бе и римското гражданство. Първоначално бе отпускано пестеливо - само за латините, после за другите италийски народи, после и за провинциите.

Лимесът бе в границите на империята, но всъщност живееше и в свой собствен, различен свят. Той падаше пръв под натиска на варварите. Пръв бе оплячкосван от арогантни и неудържими в бедността си нашественици, от тези, които вярваха в други богове, от тези, които се присмиваха на моралните стойности на империята.



По-късно Русия изигра ролята на лимес.



Тя изпи силите на ордите на Чингиз хан. Заслонена от опасността, Европа можеше да се радва на новото светоусещане, намерило израз в платната на Чимабуе и Джото. Ред дойде и на балканците. Паднаха под устрема на османците, но го отслабиха, та те се препънаха пред Виена в края на ХVII в. Австрия и Полша дълго бяха двете основни държави в лимеса - едната срещу мюсюлманите, другата - срещу православната опасност на москалите. Докато кръвта им изтичаше, в Европа водеха интелектуални спорове, тумбести кораби тръгнаха да откриват света, задимяха фабрики в Белгия, в Англия, в Германия.

Сега, както изглежда, Турция volens nolens ще поеме функцията на лимес. Каквото и да се говори в публичното пространство, врагът на Европа е ислямът в неговия радикален, фундаменталистки вариант. М. Елиаде казва, че човек е homo religious - религиозно същество. Доказаха го демонстрациите в Италия за запазване на християнските корени на континента - не искат турците в Res publica Christiana - (а къде са Босна и Албания?). Не съзнават, че Европа има нужда от новия лимес. Та в Рим той се появи не при разцвета му, а когато уморени римляните искаха да спрат. Искаха спокойствие, за да се наслаждават на богатството си. Според Аристотел съществата извън политическото общество са или зверове или богове - и тъй като очевидно турците не са богове, остава другата алтернатива, макар и смекчена от цивилизационни съображения. За да ги включим, трябва да променим статуса им. Държавата - в случая ЕС - може да го стори. Тя казва кой е врагът и кой е приятелят. Та да живее европейско-турската дружба!

За нас това, което стана преди седмица, не е зле. Лимесът се разширява. Вече не ние, както бе предвидено, а друг ще е на режещия му ръб - и фигуративно, и буквално. Допълнителна глътка въздух.