Снегът от коледните песни се изсипа за Рождество - направо като по учебник! Този път едва изтрая, докато изколят прасетата по места, и си събра багажа. Заминава. И без това всички заминават. Но снегът не е невъзвръщенец. Той ще дойде пак...

Сякаш вчера беше, въздъхнах в един вестник:

- И ние сме били Америка!

Въздишката ми отлетя, а и вестника го няма вече...

Но дори онези, които я чуха, не се върнаха от стълбището, не разопаковаха торби и куфари. Заминаха и не се видяха. Повечето от тях - именно в Америка.

Днес това заминаване отново възбужда някакви брожения. Дали да, или не. Дали позор, или наопаки - слава. Дори дотам: къде са добрите, стойностните българи - отсам или оттатък Атлантика.

И прочее емоционални излишества, както и откровена пропаганда за лично ползване. И от двете страни, разбира се. Доказателствата са плъзгави, изводите - манипулирани. Причината за всичко това е или банална, или подла. Но никой не поглежда назад. Погледът е напред, отвъд - към Америка.



А ние вече сме били Америка!



Поне веднъж.

Поне... в Беглеж.

Беглеж е тихо полско село на юг от Плевен и на запад от Ловеч, някога голямо, богато, просветено, днес разколебано и обвиващо се в дрямка. В Беглеж е родена Гена Димитрова, както и още един-двама от новата българска култура. Селото е преселническо, по-скоро бежанско, както и други села от околността. Преданието твърди, че тукашните родове са се спасили от потурчванията в Родопите с рискован и епичен скок на север. Доказателства се откриват в говорите и най-вече в гласовете, несрещани инак по тези места. С инстинкта на преследван селото и тук се е местило няколко пъти, докато така се е укрило в долината на бавната речица, че и днес човек го съзира едва когато вече е влязъл в него. След столетия, в балканските размирици, Беглеж сам започва да приема бежанци. Заселва ги в източния си край, на изхода към Плевен. Махалата от самото начало се нарича... Америка. За хората, стичащи се от подпалените си и разорени домове, там наистина е било Америка.

Америка - в смисъл на свобода, на сигурност, на хляб, изобилие, поминък.

Америка -



като символ на бъдеще, на възможности, на успех



На спасение.

На друг живот.

Забележете: докато жителите на близките села от Предбалкана масово заминават - познайте къде! - за Америка, Беглеж приема имигранти. Той е убежище и надежда за българи, изгубили свобода, поминък и надежда под чужди гнет. За тях той е обетована земя.

Изборът на новите преселници е безпогрешен: селото е пълно с енергия, оре с трактори, произвежда вършачки, синовете му учат в европейските университети. Тук няколко десетилетия процъфтява прочута селска гимназия, предпочитана в околията, която зарежда района със знание, дързост и култура.

Днес всичко това е горчив, изветряващ спомен. Отдавна никой не се стреми насам, отдавна всички заминават нанякъде, спасяват се, забравят. Магнитът от труд, благоденствие и сговор е тъжно изтощен, опропастен, безсилен. Тук никой вече не идва като в Америка. Тук децата му се връщат от... другата, далечната Америка, за да прелеят гробовете на родителите си.

Защо стана тъй и как точно стана - знаят всички.

Нещо повече - то се случи с всички.



Няма между нас незасегнати от това,



което бе извършено с българското село. То бе нашата единствена и поради това последна Америка и всички ние в някаква степен сме бивши американци. Неговият разгром ни отнема цял един континент от мъдрост, трудолюбие и сигурност. От национално могъщество. От гаранции за утрешния ден. Това е една Америка, която се изплъзна изпод нозете ни заради чужда воля и простотията - а и подлостта! - на поколения управници. През целия двадесети век потъването отговаряше на всевъзможни интереси. Нещо повече - то още е обединител на всевъзможни интереси.

Чуждите - защото без тази твърд България вечно и безпомощно ще се люшка.

И местни - защото, стъпил върху земята си, българският селянин ще възвърне строгия си глас в националния живот и безумствата на политиката ще трябва да затихнат.

Но тази Америка едва ли някога ще изплава. Тази Америка вече е Атлантида. Америка на село - това няма да се повтори. Нямаме дори и нещото, към което отново всички да се устремим.



И все пак: сами да си бъдем Америка -



това е истината за нас. Защото и онази, голямата Америка, е създадена с човешки ръце. Била веднъж открита и още веднъж - създадена. Ако трябва да прибегнем до метафора - океанът създаде Америка. Океанът избра нейните жители и - значи - нейните строители. През стихията, през риска, през дързостта минава този подбор - и този успех. Както и всеки друг успех. Затова и новата българска Америка, ако се случи, най-вероятно ще се случи другаде. Никога вече на село. Стига да имаме куража на откриватели, на пионери, на хора, които не завяхват на корена си. И да имаме смелост за скок! Като онзи скок през океана. Или като онзи скок от Родопите до Плевенско.

Без малко да изпадна в оптимизъм след всичко това. Нова година е все пак. Но ако не ставам оптимист, поне знам защо: защото ние наистина сме били Америка. А вече не сме.

И само на снега му е все едно над какъв континент ще вали. Дали над Америка. Или над Атлантида...