Хубаво нещо е почивката в Шри Ланка. Излежаването по плажовете на остров Пукет. Гмуркането на Малдивите. Последните райски кътчета, обитавани от обикновени, непретенциозни хора. Бедни наистина, но въпреки това някак си по-щастливи от нас. И преди всичко гостоприемни! Готови са да споделят и малкото, което имат, нищо не им се свиди, въобще роден обслужващ персонал. А най-хубавото е, че всичко това не струва почти нищо!

Туристическият бранш оправдава принципа: това, което за нас са малко пари, за тези хора там са много. При това, както ни учат, повечето хора в Южна Азия не живеят наистина толкова зле, а просто относително бедно. Все пак явно достатъчно добре, за да се усмихват, когато ни поднасят питието край басейна. Само дето



с дребните суми, които дъмпинг-туристите оставят,



"тези хора там" не можаха да си позволят например система за предупреждение за цунами, която спаси хиляди човешки живота в Тихоокеанския регион.

Последната катастрофа в Южна Азия не е толкова последица от нестабилността на земната кора, колкото от нестабилността на нашата прехвалена световна общност. Туристическият интерес към екзотичните региони, изглежда, категорично не включва живеещите там хора. Образът на винаги усмихнатия азиатски сервитьор буди неизменно презрение. Това е симптоматично за нашия подход към другата част на света, която ние до ден-днешен възприемахме преди всичко като красиви кулиси, населени от сервилни статисти.

Сега кулисите обаче се срутиха и ние си търкаме очите, онемели от безбройните жертви, и се питаме как се стигна дотам.

Много просто: стигна се дотам, тъй като милиони от нас всяка година пътуват до държави, които иначе напълно игнорираме. Защото вярваме, че там можем да получим всичко, без да плащаме. Заради това, че не правим разлика между хората, които живеят от туризма, и онези, които едва свързват двата края.

Западът инвестира милиарди за сигурността на гражданите си и по-специално в борбата срещу международния тероризъм, а от друга страна, оставя райони като Южна Азия незащитени. Нации, чиито граждани толкова обичат да пътуват до гостоприемната, евтина Азия, досега не са се сетили да подарят на приятелската Азия система за предупреждение за цунами, макар тамошната тектонична динамика да им е достатъчно добре позната.

Проблемът сигурно е и в това, че правителствата на местните държави не успяха да постигнат съгласие за общи действия. В това, че те не можаха или не желаеха да обединят силите си. В това, че подцениха опасността.



Но все пак това е наш провал



На фона на ужасяващите картини трябва да си зададем въпроса кога ние, индустриалните, заможни и политически стабилни нации, най-после ще започнем да поемаме отговорност за останалите. Те са достатъчно добри за нас, за да окупираме плажовете им. Но тогава би трябвало да се ангажираме и със защитата на тяхната сигурност. Забележете - със сигурността на местните, не на туристите! Цинично е, когато се обсъжда финансирането на система за предупреждение за цунами само за да се защитят по-добре в бъдеще посетителите на тези райски кътчета. Когато се изтъква, че сред стотиците хиляди жертви има и европейци, дори по-лошо, германци. При цялата скръб за жертвите колко мъртви европейци ще са необходими, за да снабдим най-накрая опустошените държави със система за предупреждение, и смъртта на колко азиатци сме готови да понесем, ако не осигурим такава система?

Природата следва своите закони и няма вина за това. Тя взема жертви по цял свят. Но тези жертви могат да бъдат по-малко. Време е да насочим усилията си към правилния адрес.