- Г-н Дончев, как у нас би могло да се осъществи това естествено преминаване от материалното към духовното, след като голяма част от българското население е на ръба на физическото оцеляване?

- Струва ми се, че преди всичко трябва да се опитаме да определим предмета на нашите разсъждения - културата. Да приемем за основа документа на австралийското правителство с името "Творческа нация", в който пише: "Културата обхваща целия ни начин на живот, нравствеността, институциите, опита и ежедневието ни. Тя не само обяснява нашия свят, но го и създава." Ще добавя и казаното от Андре Малро: "Развитието през 21-и век ще бъде културно - или изобщо няма да има развитие." Правителствата по целия свят търсят начини за решаването на проблемите на културата, за координиране на усилията на държавните институции, частния сектор и гражданското общество.

Да, правителствата по целия свят, но не и в България. Хората, на чиито разум, умение и съвест сме поверили съдбата на България - временно, - очевидно нехаят за българската култура. Дори бегъл поглед върху таблиците на ЮНЕСКО за разходите за обществения културен сектор на различни държави по света показват катастрофалната практика на България, сравнена с чуждата.

Навсякъде държавите дават най-малко 2% от БВП за култура. Дават и богати, и бедни. Ние отделяме 0.57% за култура. Това не са голи цифри, това е начин на мислене. За наука даваме 30 пъти по-малко от държави, току-що приети в Европейския съюз.

- Може ли да се компенсират пораженията с вътрешен живот? Вярвате ли вие, като Николай Рьорих например, в невероятните възможности на човешкия мозък, интелект и душа?

- Категорично вярвам. Моят личен опит, прочетеното, безкрайните разговори с хора, занимаващи се задълбочено с тия неща, са ми дали твърдата увереност, че можем много повече. Това, което ние наричаме източна мъдрост, идва предимно от Индия и от Китай, но за съжаление се усвоява по един примитивен начин. Сещам се за една чудесна сцена в "Принцът и просякът" на Марк Твен, където мнимият принц си чупи орехи с държавния печат на Англия. Ние с държавния печат на източната мъдрост чупим орехи. Това, което определяме като окултно, изисква много по-задълбочено отношение, отнема много време, нужна е много любов и налага от нас като всяко изкуство и като всяка наука да му дадем част от живота си. Получава се светлина от запалените дървета, но работата е там, че тези дървета трябва да ги отгледаш ти. Да ги посадиш, да ги поливаш, да ги чакаш години да израснат и чак тогава да ги запалиш. С чужди дърва този огън не става.

- Като виден писател, който се опитва да проникне в дебрите на нашата история, как си обяснявате това неоправдано ниско самочувствие на българина?

- Състоянието на личния културен багаж на българина е на световно ниво, но ние наистина се намираме на долната граница на това, което обикновено наричат национализъм.

Много сме зле със самочувствието, абсолютно е неоправдано ниско. Атаките против нашия народ, че българинът бил спрял да работи, че той не е този, който е бил, че се е изпортило поколението, не са верни по една много проста причина. Най-добрите работници в съседните държави, а и в другите са българите. Те са най-дисциплинирани, най-добри, най-непретенциозни. Т.е. обвинението е безпочвено.

Следователно причината за случващото се се намира у нас. И то е свързано пак с проблема на културата. Самочувствието също принадлежи към културните потребности. Много е тънка тази граница, когато това национално самочувствие се превръща в ксенофобия, в шовинизъм. От една страна, ние не отстъпваме на никоя друга нация, не бихме могли да кажем: вие сте по-добри. От друга - по никакъв начин не трябва и да казваме, че сме по-лоши.

- Получава ли писателят творческа подкрепа от читателската аудитория?

- Истинското, голямото съавторство естествено е в момента, в който читателят остава самичък с книгата. Всеки вижда съвършено други неща. Когато авторът започне да разговаря със своите читатели, той се смайва как някой намира в написаното непредвидени от него мисли, идеи и чувства. Това е част от голямата тайна на обсъждането с почитателите. Но личната връзка с аудиторията е нещо като, моля за извинение, любовна среща. Не всяка любовна среща е сполучлива. Но има среща с читатели, които стигат до изключително висок градус на напрежение. Т.е. създава се една връзка между автора и аудиторията, която е вече на друго ниво. Аз съм имал и потресающи примери, когато след една такава среща един младеж, който беше получил зелена карта за САЩ, се отказа от нея. Изведнъж разбра, че има какво да се върши още в България, че не е време да си вдигнем шапката и да вървим да търсим собственото си спасение извън пределите на страната, след като имаме всички шансове да се изявим тук.

Трябва ни едно разтърсване, един духовен подем, не материален. Може ли една държава, която е получавала по 8-10 милиона тона зърно, сега да получава по 2-3 и да се гордее с това? Не е сериозно. Земята си седи, хората си седят. Липсва държавна организация. Голямата трагедия на прехода е, че българският народ започна да приема абсурда.

Как може една държава, която е изнасяла зеленчуци, в момента да ги внася? Приемаме го. Втори абсурд. Виждаш, че държавата е ограбена. Онзи ден ставаше дума, че са продадени имущества за 26 милиарда, държавата е взела 2 милиарда. Хората го знаят великолепно. Те го приемат.

- Безропотно? Искате да кажете, че търпимостта на българина е безгранична?

- Не става дума за българина. Става дума за човешко същество, което вижда призраци и казва: "Ами има призраци." Вижда чудовищни неща и се примирява.

- Но българинът вече няма сили да реагира.

- Един приятел французин преди петнадесет години предсказа какво ще се случи в България. Аз започнах да се смея. Невъзможно е в една държава да влязат в едно кафене двама души, след това двадесет души охрана с картечници; да окупират заведението, да седнат и полиция, и всеки да ги гледа и да казва, че това е законно. Не е нормално. Няма държава в Европа, където това може да се случи. Как го обясняваше французинът? Даваше пример с тресавището. Бавно потъваш. Стигаш до коленете. Викаш си: "Ще се измъкна." Стигаш до кръста и все още се надяваш, че ще се измъкнеш. Потъваш до раменете, докато накрая се удавяш. Ние в момента сме потънали в липса на логика. Намираме се в алогична ситуация. Т.е. ние сме една туристическа държава, а пътищата ни са в окаяно състояние. Скачаш по дупките и си траеш.

- Тогава възможно ли е у нас да спазим завета на Николай Рьорих и да прекараме живота си като "по струна над бездна - красиво, внимателно и стремително"?

- Да, защото Рьорих прие своето време. И му даде това, от което смяташе, че неговото време, че нашето време има нужда - от красота. Не в пропорциите, които бихме изчислили - че преди нея идват хлябът, маслото и машините. Рьорих не остави като Айнщайн формулата, че енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат, или когато едно нещо - един атом или една планета - стигне скоростта на светлината, то става безкрайно голямо. Рьорих каза, че ако успеем да издигнем нещо на "висотата на светлината", която е еманация на прекрасното, това нещо ще стане безкрайно силно. Той живееше сред живота, гледаше и не се насищаше. Обичаше древните люде за тяхното изкуство да наблюдават.

Те не улавяха веднага пеперудата, за да я прободат с карфица и да я разглеждат под микроскоп. Те я следяха с поглед, като лети. Рьорих търсеше техните наблюдения, скрити в разпокъсани ръкописи или залутани в легенди, и смяташе, че в тях има непреходна истина. Нима съвременната медицина не се обърна към познанията на нашите дядовци, за да намери забравени свойства на билките?

А как са открити тези свойства? С дълго и активно наблюдение. Рьорих ни закле да не губим чувството за красота, защото "ако в сумрака на земния живот не прониква светлината на красотата, макар и с отделни, бледи искри, то земният живот би бил въобще немислим". Никой не е против прогреса, който не може да се спре, но ние винаги трябва да знаем какво жертваме и с какво плащаме. И трябва да помним думата "мярка". И думата "хармония".

- В историческото творчество срещате ли себе си?

- Да. Ти се поставяш в ролята на историческата личност. И читателят често се отъждествява с героите. Нуждата от съпреживяване е безкрайно важна. Тя те подновява, осмисля постигнатото и те тласка напред. И накрая идва поуката. Връщайки се назад в историята, човек намира примери как са решавани проблеми, които стоят отново пред него и нацията.

- Останали ли са нерешени проблеми?

- Проблемите на българската нация не са решени. Като изучиш българската история, накрая виждаш, че българският народ е отстъпил в една таралежова позиция, загубвайки огромно количество съдби, домове, дворове, ниви. Идва освобождението от османското иго. Появява се от нищото един народ. Светът няма понятие за него. И се оказва, че този народ населява една огромна територия до Цариград, една Тракия до Солун, една Македония до Лариса, една Албания до Берат, една Сърбия до река Тимок. Това са земи, заселени с българи. Днес имаме тази граница. Слава богу, има решение. Премахване на границите на Балканския полуостров и чувството, че отново сме заедно.

- В дни на криза се провокира интелектуалният потенциал на нацията.

- Това е вярно. Всеки организъм, като закъса, събужда в себе си сили, които са били неподозирани. Не сме стигнали дотам. На българския културен живот му трябва глътка въздух. Но най-напред му трябва разбиране от страна на управляващите, че това е приоритетен проблем за живота на нацията. Един френски министър написа книга с научни доказателства, че икономиката е в застой, ако нацията не е оптимистично настроена. Той го доказва чисто икономически: защо купуваш, какво купуваш, колко вярваш на бъдещето, доверяваш ли се на кредита, колко пари внасяш в банките. Това са проблеми и на душевния живот на нацията. Не може с повсеместно отчаяние да се гради бъдеще. Съвременният човек няма чувството, че участва в историята, че е част от нея. Трябва да върнем на нацията самочувствието, че тя има възможност да влияе на хода на събитията и да ги направлява.