Това е първата част от народна, с лек вкус на турбофолк, мъдрост. Втората ще я кажа после. Тя ми идва наум, докато съзерцавам печалните коалиционни пируети на тези, които избрахме, за да водят страната към светлото брюкселско бъдеще. Да не се сговорят да изтеглят общата правителствена каруца, защото впрегнатите развиват внезапно синдрома на орела, рака и щуката, не е странно. Става къде ли не. Но да не се сговорят в момент, в който на чакащия каруцата в Брюксел може да му писне, а алтернативата пред добралите се до хамутите е ракът да се забоде в тинята, щуката да влезе в тигана, а орелът да дреме в някоя обсадена от зяпльовци клетка, е прекалено глупаво.

Няма значение кое политическо животно коя роля ще изпълни. На основната част от населението не му пука за развитието на тия басни и метафори. Основната част от населението ще вдигне рамене в недоумение, ще се изкаже скромно или цветисто за парламента, в зависимост от политтемперамента си, и ако се наложи,



ще се занесе наесен пак до урните.



За да гласува отново и да се получи горе-долу същото.

Къде ще изгубим, най ще личи отдалече.

Подобна парламентарна гюрюлтия в такъв момент изглежда сложна само вътре; навън тя изпраща ясен и прост сигнал. Съдържанието на сигнала е: тия май не ги бива.

Винаги, когато се изпращат сигнали навън, следва да се отчита фактът, че се възприемат обобщено. Ще го кажа по-ясно. Да предположим, че в една страна се бият племената тутси и бхуту. Ако си член на тутси, ще разказваш сърцераздирателни истории за жестокостите, простотията и алчността на бхуту. Ще бъдеш много убедителен, докато обясняваш изначалната им поквареност и вродената им несправедливост. Ще вопиеш да бъдат наказани - от боговете, от ООН, от НАТО или който там не го мързи и има бизнесинтереси към природните ти изкопаеми.

Обратното, ако си бхуту, и обясняваш конфликта пред чужд кореспондент, нещата също ще са кристално ясни. И за слепеца бхуту ще бъде очевидно, че тутси са арогантни и прости хора. Свидетел е целият космос. Тутси са виновни за кражбите на добитък, за убийствата на мирни бхуту, за това, че пикаят в кладенеца, от който бхуту пият вода. Те са лоши и коварни; с тях нищо не става.

Какво ще види обаче кореспондентът (да речем Ричард Капушчински), а чрез него и светът?

Ще види



изпепелена от собственото си население страна.



Ще види лешове на животни и хора, ще види недохранени деца с автомати "Калашников" вместо ученически чанти на рамо, ще съзре как вождлетата присвояват чувалите с брашно, пратени като хуманитарна помощ, как гладните умират от глад, а красивата доскоро родина на тутси и бхуту върви към деградация и парализа. Ще види пустиня - дело на бедни и глупави туземци.

"Тия самички не могат да се управляват - ще реши страничният наблюдател. - Най-умното, което може да им се случи, е пак да са колония, иначе ще изгинат."

Ще го кажа и по друг начин. Ако в една фабрика нещата не вървят, идва собственикът и гледа защо. Членовете на борда Иванов и Петров ще му обяснят, че е виновен директорът Нацев - некомпетентен е и надменен. Нацев ще обясни, че и Петров, и Иванов имат бизнес настрани; ползват ноу-хауто на предприятието, а работят за себе си. Работниците ще твърдят, че шефовете не знаят какво искат и им бавят надниците, а шефовете ще твърдят, че работниците са мързеливи и крадат.

В резултат фабрикантът ще прозре: "Трябва нов екип, тези тук ще ме закопаят." Или няма да прозре, а ще се засуети и оплете в хилядите варианти на спора кой е крив и кой - прав. Тогава конкурентите и приятелите му ще направят едно просто умозаключение: "Тоя не го бива - за чорбаджия." И едва ли ще завникват в човешките амбиции и страдания на Нацев, Петров и Иванов, ще заскучаят от драмите и версиите им. Па ще идат да си гледат работата.



Нещо подобно изглежда се каним да сторим и ние.



Чие самолюбие е попречило на коалицията, дали са малко или много обещаните министри, дали с тези - да, а с онези - ма никогаш! - това са детайли, които напоително ще се дъвчат и обясняват в кулоарите на партийни конференции и в доверителни тет-а-тет'и из сумрачни политически сепарета.

Общият резултат за навън ще е - тия не ги бива.

Дали това ще ни спъне за ЕС, дали ще ни препъне за нещо друго, ще видим с интерес по-късно. В случая е занимателно присъщото на държави с племена като тутси и бхуту автопрепъване.

Левски е разбирал добре кусурите на българския народен водач - в писмо до Каравелов пише: "На такива хора дай работа, които са разсъдителни, безстрашливи и великодушни! Без тия едно да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайнени..."

Става дума за попа Марин поп Луканов - Груйо, който улайненил работата в най-прекия смисъл на думата - от страх пуснал архива на комитета в дупката на нужника.

И понеже стана дума за поп, да се върнем на пословицата. Случвало се по Задушница или друг празник попът да се разсърди на паството си по някакъв повод. Той се нацупвал на паството, а паството също се разсърдвало. И наместо да му пуща в торбата пити, мръвки и баници в отплата за службата, паството си отнасяло вкъщи предназначения за отчето "хонорар".

Като при това натъртвало съчинена за подобни случаи лакърдия - "Сърдит поп, празна му торбулица".