|
Пристигна влак от провинциално градче в Западна Германия. Изсипаха се млади и не толкова млади мъже със знамена и бутилки бира в ръце, с еднотипно облекло, с кубинки въпреки топлото време. Полицаите ги обкръжиха от всички страни и групата оглушително започна да набива крак по улицата. Оказа се, че чакали да пристигнат запалянковци. Цялата военна организация бе насочена да предотврати евентуалните буйства, насилия и ексцеси.
Оттогава
привикнахме към разгула на запалянковски изблици
и у нас. Счупени стъкла на автобуси, поломени спирки, побои, пострадали от бомбички. Макар досега да не бяхме имали случай като този със запалянковците на "Ливърпул". Но в случая не говоря за присъдата на съда. Ако уважаваме държавата си, трябва да уважаваме съдебните решения. Говоря за мигновената реакция на английските институции и английската общественост в защита на свой съгражданин, когото правилно или неправилно броят за невинен или поне не толкова виновен.
Поведението е обичайно за Великобритания и въобще за великите държави. Светът като цяло и нашият дял от него от два века насам е сцена, на която те ясно показват, че ще защитават своите поданици - прави или неправи.
В началото на ХIХ в. Съединените щати поведоха една от първите си войни със северноафриканските пирати. Защитаваха свои сънародници и техните икономически интереси. Подобни действия имаше и в Аржентина, Перу, Никарагуа, Уругвай, Парагвай, Колумбия, Панама, на островите Фиджи и Самоа през ХIХ в.; в Китай, Мексико, Хаити, Доминиканската република, Гватемала, Гренада през ХХ.
През 1847 г. започна драма, която продължи три години. При това при повод твърде малозначителен. В Атина тълпа от гърци нападна дома на дон Давид Пасифико, еврейски португалски търговец, роден в Гибралтар. Дотук нищо особено. Гърците от самото начало на кралството си се бяха отличили с неприязънта си към всички, които биха могли да нарушат единството им с православната църква - било то мюсюлмани (на практика на територията на кралството мюсюлмани нямаше, не им понасяше, изглежда, горещият климат), било то протестанти или евреи. Домът на търговеца се издигна възбог в пламъци под погледите на безучастни полицаи. Тълпата бе доволна. Един евреин по-малко в Атина.
Само че той се оказа упорит. Поиска компенсация от 27 хил. лири - огромна сума за времето си. За изгоряло легло искаше 150 лири, за чаршафите - 30, за калъфките за възглавници - 10. Припомням, че годишният доход на общи работници или войниците тогава не надвишаваше 25 лири. Правителството отказа. Не знаеше или не го бе еня, че потърпевшият бе британски гражданин. Започна т. нар. в дипломатическата и правната история
"афера дон Пасифико"
Пострадалият поиска защита от британски съд. Ситуацията бе специфична. По силата на Лондонския договор независимостта на Гърция бе гарантирана от Великобритания, Русия и Франция. С други думи, трябваше да съгласуват политиката си в района. Не и според британския министър на външните работи лорд Палмерстън. Британски кораби блокираха гръцки пристанища. Реакцията не бе за чудене при политик, който носеше прякора Лорд Пемза поради острия си характер. Действията му го поставиха като един от основоположниците на "дипломацията на канонерките".
Блокадата продължи две години. Въпреки острите протести на Русия и Франция. Френският посланик дори напусна временно Лондон. В пламенна реч пред Камарата на лордовете Палмерстън изложи кредото си:
"Както римлянинът в стари времена се е чувствал свободен от всяко издевателство, щом декларира Civic Romanus sum (римски гражданин съм), така и британският поданик - независимо къде е - трябва да бъде уверен, че внимателният поглед и силната ръка на Великобритания ще го защитят от несправедливост и притеснения."
Риториката не помогна. Лордовете не го подкрепиха
В Камарата на общините Роберт Кобдън, един от пазителите на демокрацията, протестира в също така пламенна реч срещу действията на министъра. Риториката не помогна. Депутатите подкрепиха Палмерстън.
В крайна сметка гърците платиха 40 000 лири компенсация. Изворите си противоречат. Не знаем колко отидоха за дон Пасифико - говори се и за 150, и за 500 - във всеки случай неголяма част.
Този и други подобни случаи утвърдиха в съзнанието на държавниците през ХIХ-ХХ в. че тяхно задължение е да се грижат за правата на сънародниците си дори и когато те са виновни.
Не е случайно, че Тони Блеър веднага изрази интерес към съдбата на Шийлдс. Не е случайно, че депутатът от избирателния район на осъдения Луиза Елман, която нарече процеса "подигравка с правосъдието", го призова да използва влиянието си. Или както се казва в едно от изявленията: "Време е правителството да се намеси, за
да накара българите да се вразумят
Британците имат правото да очакват справедлив процес, ако са арестувани в чужбина."
Масмедиите започнаха шумна кампания в полза на сънародника си. За съжаление, без и да си помислят (поне в електронното пространство не видях свидетелства за това) да изразят и капка съчувствие към невинно пострадалия от разбушувалите се запалянковци българин, към семейството му. Та все пак нова Европа би трябвало да ни научи и на това - да защитаваме своите, но да не забравяме страданията и на другите.
Помислих си: кой от народните представители от избирателните райони на сънародничките ни, които гният в Либия, бе протестирал публично веднага след ареста им. А министърът на външните работи, който тогава предпочете да си мълчи, сега претендира да управлява държавата ни. В момента в интернет-пространството има 61 000 страници, посветени на случая с Майкъл Шийлдс, който започна преди месец-два. На петгодишната голгота на българките в Либия са посветени не повече от 6-7 хиляди.
|
|
