1. Как станах министър

Като гледам тежките и продължителни преговори за съставяне на кабинет и как това отстрани изглежда и се тълкува като някакви кой знае какви тайни пазарлъци, се сещам за начина, по който аз самият бях поканен за министър. По-точно за председател на Агенцията за енергетика, както се казваше ведомството в началото на мандата на НДСВ.

По принцип това е някакъв период в живота, в който човек се отдалечава за малко от професионалната си среда и общност. Веднъж вече го бях направил, когато след работа в АЕЦ "Козлодуй" защитих дисертация в Техническия университет. Рецензент ми беше сегашният председател на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) проф. Константин Шушулов. За втори път го направих, когато от енергийното министерство отидох в Министерския съвет, за да оглавя отдел "Европейска интеграция".

Та предложението да вляза в правителството на НДСВ ме завари там. Първо с мен говори Веселин Близнаков. Последва разговор с Пламен Панайотов и накрая - с премиера Симеон Сакскобургготски. По онова време вече имаше гласувано от парламента правителство. Интересното беше, че явно много са се колебаели и са разпитвали много политически сили, защото Веселин Близнаков клатеше глава: "Абе всички политически сили, с които говорихме, казват хубави неща за тебе, а това е много съмнително."

Иначе в технологията на всички тези преговори и разговори няма абсолютно нищо интересно. Човек просто преценява, поне в моя случай, дали има предизвикателство, какво точно има да се прави в този сектор, за който го канят, каква институционална рамка би му била най-подходяща и т. н. И човек взима решение дали да приеме или не в зависимост от тези неща. Естествено и семейството си казва думата, в моя случай - баща ми и съпругата ми. Реакцията на баща ми беше една бърза поредица от изненада, гордост и накрая - страх. Но тогава човекът, който най-много повлия на решението ми, беше един индиец - Салман Зехир, който работеше в представителството на Световната банка. Той ме поощри да взема утвърдително решение с аргумента, че предстоят много реформи в този отрасъл.



2. Г-н министър или Милко



Българският преход направи така, че много хора в централните ведомства ги напуснаха, други дойдоха на тяхно място и въобще настана голямо движение. Включително и сред хората от протокола.

Когато дойдох в енергийното министерство, на много хора отвътре им идваше да ми викат "Милко". Един път имах среща с министър от друга държава. Слизаме ние по парадното стълбище, за да тръгнем към мястото на обяда, аз разговарям с министъра, а човек от протокола идва и ме дърпа за ръкава, вика ми "Милко" и почва да ми шепти нещо.

Радвам се, отвърнах - това ми е името и си го харесвам. Но очевидно, без да се спазват някои правила, поне в определени моменти, е много трудно.

Мнозина у нас се учудват, че когато искат среща с министър, трябва да правят това писмено, и то с предварително упоменати теми за разговор. С чужденците е лесно - те не биха си и помислили, че може другояче.

Но у нас се случват куриози. Веднъж в министерството трябваше да се състои някакъв браншови съвет по въгледобива и един от участниците в него беше успял да се вмъкне в министерството с цялата си охрана, която пък си мъкнеше оръжието. След това поставихме скенерите на вратите. Ние все още се водим от максимата, че законът е врата в полето и само глупаците минават през нея. Все пак навсякъде по света е немислимо да влезеш в държавна институция, вмъквайки в нея и оръжието си. Независимо какви са ти страховете на улицата. Това го казвам, защото мнозина мои познати и близки твърдят, че трябвало много труд, докато пробият чиновниците около мен, за да стигнат до среща. А ето този "бизнесмен" как ги проби?



3. Внимателно с поклоните

Върхът на протоколните тънкости е в Япония. Ако преди ходене там не са те предупредили каква е разликата в ранга между теб и човека отсреща, цялата среща може да се изроди в непрекъснати поклони... Например когато ти се покланят веднъж, а ти си по-високопоставен, не бива да отвръщаш повече от един път на жеста. Защото японецът се чувства длъжен да отвръща на всеки твой поклон с нов поклон. И ако се увлечеш, се получава лошо. И обратното - ако отсрещният е по-високопоставен, ти си длъжен да отвръщаш на всеки негов поклон.

Япония е много особена страна. Като хора, които векове са живеели изолирано, японците днес изпитват огромно любопитство към света. До степен да те разчувстват.

Присъствал съм на откриване на дружество за приятелство с България в едно село в подножието на планината Фуджи. Но не по повод визитата на еди-кой си български министър, а просто защото в това село е живяло момиче от България. Хората толкова били впечатлени от този факт и понеже чули, че България е страната на розите, решават да направят розова градина. Така в подножието на планината канят посланика и му показват най-различни сортове рози, а на самия хълм - роза дамаскиня.

А какво да кажем за любопитството на онази група японци, които дойдоха да се заселят в село Шипка.



4. Български код във Франция



Никога не бих повярвал, че българският език може да служи и за таен код, но веднъж се натъкнах на такъв случай.

Бях с жена си на екскурзия във Франция, струва ми се в град Сен Мало. Сядаме да пием кафе в едно най-обикновено кафене и понеже масите бяха заети, една двойка - мъж и жена, поискаха да седнат на нашата маса. Съгласихме се и продължихме да си говорим. Естествено на български.

Както си говорим обаче, по едно време ми се стори, че двойката на нашата маса също говори на български. Изглежда, и на жена ми и направи същото впечатление, защото премигна веднъж два пъти, а после и двамата поутихнахме. Лека-полека това ни отне вниманието и почнахме да слушаме, за да установим дали сме прави. Наистина - оказа се, че говорят на български. Но толкова тихо, че почти не можеш да разбереш дали това им е роден език или не. Нямаха вид на българи, от което ни стана още по-интересно.

Напускайки масата, им казах нарочно "довиждане". Разговорихме се и се оказа, че двамата са семейство, съставено от алжирец и полякиня. Те са се запознали в България, където са следвали. След това се оженили, живели са в различни страни. Но през цялото време са си имали таен език, към който прибягвали винаги, когато не искат околните да разберат за какво си говорят.

---

Записа: Христо Николов