Надали има човек, който да не знае как изглежда и звучи една цигулка или китара. Малцина обаче са надниквали в кухнята или иначе казано, в ателиетата, където те се изработват. Още по-малко пък са онези, които са имали шанса да пипнат инструмент, все още непокрит с последния щрих на обработката - слой лак.

-----

В началото на миналия век лютиерите у нас са се броели на пръстите на ръцете. Най-добрите наследявали занаята от своите предци. Преди години в цяла България имаше всичко на всичко около 70 души, които се занимаваха с тази дейности. Няма статистика колко от тях продължават да си изкарват прехраната по този начин. Факт е обаче, че както музикант къща не храни, у нас същото с пълна сила може да се каже и за лютиерите.

Не така стоят нещата по света. Да си лютиер в Германия или Италия е не просто доходно, а много престижно. Почти толкова, колкото да си именит музикант. Но там лютиерството



има вековни традиции



Радостното е друго: и българи пробиха на този толкова труден пазар. Вярно, имената на нашите майстори все още са далеч от звездния статус, но дай Боже един ден и това да се случи.

Един от най-добрите лютиери в България е Христо Георгиев. Той е дипломиран художник приложник със специалност дърворезба. Започнал почти на шега сегашния си занаят преди двайсетина години, без да подозира, че след години това ще се превърне не просто в хоби, а в негова основна професия. "От 1983 година се занимавам с музикални инструменти. Започнах в едно ателие на ул. "Атанас Сенов", а от 1990 г. работя самостоятелно. Но нямам музикално образование, нито мога да свиря на някакъв инструмент. Мога само да настроя китара", чистосърдечно си признава той.

За разлика от акордьорите, които се грижат за клавишните инструменти, то при лютиерите, които



отговарят за струнните,



не е задължително да имат музикално образование. Много по-важно е да разбират от фино дърводелство. В повечето случаи за изпробването на готовите инструменти най-добрите майстори - у нас и по света, разчитат на професионални музиканти, които пробват и дават различни съвети.

Лютиерството е с вековна история. Името идва от странстващите трубадури, които са обикаляли из Европа. По време на своите пътешествия все се развалял по някой инструмент и се налагало да бъде поправян спешно и на място. "В онези времена се е свирило на лютня. Тя била аристократичен инструмент, приближен на кралските дворове. Покрай изработването на лютните се родило и името на майсторите - лютиери", разказва Христо Георгиев.

С годините лютиерството се е утвърдило не само като занаят, а



било обявено за изкуство -



заради тънката работа по създаването на един инструмент.

Лютиерите по принцип се делят на три основни групи. Първите само ремонтират инструменти. Вторите само изработват инструменти. А третата и най-малобройна група извършват и двете дейности, като в същото време правят реплики на старинни инструменти. У нас единственият представител на тази трета група е Христо Георгиев. И сега в ателието му стоят полуготови красива лютня и виола да гамбо.

"Старинните инструменти се правят трудно и само по поръчка. У нас е още по-сложно, тъй като няма съхранени автентични образци, които да бъдат използвани като модели. Първите ми опити да направя лютня бяха абсолютен провал. На инструментите, които изработих, изобщо не можеше да се свири. Бях ги правил по бегла представа, останала от видяното по картинки", признава Христо.

Нещата вече не стоят по този начин. Той е признат за много добър в тази област



не само у нас, а и в Европа



Всъщност ако човек погледне един старинен струнен инструмент, лесно може да си представи трудностите, пред които е изправен майсторът. Грифът на виола да гамбо например, която е предшественик на виолончелото, завършва с елегантна женска глава, досущ като онези, украсявали корабите в миналото. Инструментът повече прилича на изящна дървена скулптура, отколкото на нещо, което се използва за свирене.

Старинната китара пък - т. нар. виоела, е без обичайния отвор на корпуса, познат на всички при съвременния вариант. Вместо него виоелата има пет розетки, чиято паяжинна мрежа може да съперничи на дантелите, плетени на една кука.

Само не мислете, че правенето на съвременни инструменти е по-лека работа. Създаването на една китара например отнема месеци работа. "Аз обикновено правя по 2-3 годишно", признава Христо. Бавна е не само изработката, но и чакането да засъхне дървеният материал, лакът и т. н.

Първият инструмент, който направил Христо Георгиев, била една



малка по размери китара



Едва по-късно се престрашил да опита и със старинни. И както вече стана дума, опитът завършил с фиаско. Майсторът обаче се запалил по този непопулярен и честно казано недоходоносен за родните условия занаят. Започнал да събира информация от цял свят и да става все по-добър. Сега вече знае не само откъде да намери най-подходящия дървен материал, а и следи нововъведенията в своята област. Така забелязал, че в част от най-добрите австралийски китари се вгражда особена решетка и решил да изпробва в два от последните си модела. Резултатът е впечатляващ, твърдят китаристи.

Според лютиера няма лесен за изработване инструмент. Но има неща, които отличават китарата от всички останали. Причината е, че тя е щипков инструмент (тоест свиренето е с пощипване и дърпане на струните, както при лютнята и арфата), докато на цигулка, виола, чело, контрабас и старинните от този вид се свири с приплъзване на лък по струните.

За мнозина това може би не означава нищо, но на практика тези различия налагат и едно



коренно различно изработване



на инструментите. Различен е дори дървеният материал, който се използва.

"Аз най-често работя с явор и смърч, които са от България, и с палисандър, кедър и абанос, които купувам от Гърция и Германия. По принцип най-доброто дърво за класическа китара е палисандърът, който се комбинира със смърч. При цигулката пък идеалният вариант е явор със смърч. Комбинацията е задължително широколистно с иглолистно дърво", обяснява лютиерът.

Дървото обаче трябва да е съхнало най-малко 5 години, за да може да се направи от него инструмент. При това става дума за естествено съхнене, а не изкуствено - в сушилня, до каквото обикновено прибягват в мебелния бизнес. Следващата стъпка е да се изрежат тънки 2 мм ленти за корпуса. Те се



огъват на специални нагреватели



и се поставят в калъп, където се стягат и залепят. Така се получават околниците, т. нар. тарги. После се поставят капаците.

"При китарата винаги най-напред се слага горният капак, докато при останалите струнни пръв е долният. Такава е технологията. При китарата след това се залепя грифа, поставя се дъното и чак тогава се изважда от калъпа. При цигулката е по-различно: след огъването тя спокойно се вади от калъфа и чак тогава се поставят капаците", казва Христо.

В една китара има около 20 дървени детайла и поне няколко вида дървен материал. При цигулката те са по-малко. При старинните пък зависи от вида на инструмента.

Финалният щрих е лакирането. То е два вида: с четка или се пръска с пистолет. Първият е по-сложен и по-бавен, а и лакът е специален. Неприятното е, че това вдига цената на инструмента, а и музикантът трябва много повече да го пази.

Изработването на майсторски инструмент у нас и по света почти винаги се прави само по поръчка. Позволяват си го много големи музиканти. Най-добрите инструменти пък са притежание обикновено на фондации или колекционери, които ги предоставят на избрани изпълнители за определен период от време. Но това са инструменти, които струват милиони.