Николай Хайтов казваше, че е националист и че аз също съм националист. За себе си не зная, а национализмът на Николай беше красив. Той се втурваше в безнадеждни битки да спасява читалищата и гроба на Левски и българския език и горите и земите на България и аз му виках, че е рицар на загубените каузи, а той отвръщаше:

- Знам, бе, знам, ама един ден да не кажат хората, че не се намерил нито един, дето да надигне глас.

Едно време, за да не ми досаждат кварталните ОФ-та, отивах до пункта и пусках празен плик, но за Николай аз гласувах истински и след това пак престанах да гласувам. Николай не успя да вкара национализма в парламента.

След смъртта на Николай други направиха това. Но аз не мога да повярвам на техния национализъм тъй, както бях повярвал в красивия национализъм на Николай.

Той изрови факти и документи и написа за капитан Петко войвода, а после направиха сериал. Месец и половина след като извъртяха сериите по телевизията, пресичайки мерата на едно турско село, Николай чу воловарчетата да пеят песента за капитан Петко войвода и това беше най-голямата му радост от тази филмова поредица, а към критиките той се отнасяше с любопитство, което не беше снизходително, но беше повърхностно. Петко Бончев, художник в редица български филми, казваше на режисьора Неделчо Чернев:

"Ама може ли така, бе, в този кадър вървят хайдутите нощем край реката, пък жабите крякат. Ти поне си от село и знаеш, че като се приближиш към селската бара да пикаеш, жабите замлъкват."

За Николай много по-важно беше, че бе чул турчетата да пеят за капитан Петко войвода и че както и да се взираш във филма, нищо против турците няма да намериш в него; ако намериш нещо за тях, то ще е хубаво - като онзи кадър, дето капитанът влиза в турското кафене и кафеджията отбелязва с една чертичка още едно кафе на вересия, а после, зад гърба му, задрасква чертичката.

Напоследък - жабокряк бол около национализма. Първо, против насъществуващия национализъм. После - против съществуващия, но просто креслив, а не красив и истински като този на Николай, дето бе накарал турчетата да запеят песента за капитан Петко войвода.

Сред многото безнадеждни каузи на Николай беше земята. Когато един завод отрови плодородното землище от двете страни на пътя между Асеновград и Пловдив, той разказа как един от Куклен хвърлил шепа пясък в някаква машина и побягнал. Заловили го като саботьор и вредител, пък той човекът бил просто селянин, ама истински - боляло го, че съсипват плодородната земя.

Като някогашен лесничей Николай казваше: не е на добро тая сеч, ама ще им уврат главите чак като стане някое голямо наводнение. Предполагам, че обезлесяването е допринесло за зачестилите наводнения, но не мисля, че са ни уврели главите; България е страна, в която горите намаляват.

Николай ме подпитваше за подробности около една история и аз казвах каквото знаех, но излизаше скучно, понеже не можех да разказвам като него. Все пак ще я разкажа и на вас тази история, понеже тя е истинска и понеже Николай се интересуваше от нея:

Когато се създаваше държавата Израел, ние още нямахме дипломатически отношения с нея, но чрез реекспорт ли, как ли изнасяхме плоско стъкло, което се разтоварваше на пристанището в Хайфа и това се броеше за външнотърговско постижение, понеже българското стъкло не беше качествено: като погледнеш през него - през прозореца вкъщи или през прозореца на трамвая, - хората ги виждаш ту скъсени, ту удължени според това дали ще си мръднеш главата наляво или надясно. Спецефектите в киното още не бяха измислени, Тодор Динов правеше сполучливи анимационни филмчета и се беше сетил да движи пред обектива на филмовата камера парче от стъкло за трамвайна мотриса, за да са смешни рисуваните човечета. По мои източници узнахЕ Я да не се правя на важен - просто имах съученици, които заминаха за Израел, с някои от тях си пишехме всякакви работи, после писмата се разредиха, пишеха ми, колкото да ми съобщят кой от нашия клас в колежа загинал и как, после съвсем престанаха. От тях научих, че българското плоско стъкло го изхвърляли в морето; трябвали им само чамовите дъски, от които са сковани касите, пълни с талаш, в които е стъклото. После, когато евреите заселваха Западния бряг и Ивицата Газа, плоското стъкло го употребявали за парници. Останало ли е нещо от тях сега, когато евреите се изтеглят от Газа, не зная. Пък и никога не съм разбирал от парниково земеделие.

Но тук, в село Камен бряг, като седнем под асмата и баба Стана набере домати от градината, аз казвам, че те са най-вкусните на света, и нейният квартирант Стив от Ню Йорк е съгласен. И не ме мисли за националист.