|
Златка Петрова е съпруга на Георги Петров, който от 1961 до 1981 г. е бил първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Кърджали. Във филма на Татяна Ваксберг "Технология на злото" той беше споменат като човек, когото помнят с добро в този край и заради когото поне с 5 г. е бил отложен "възродителният" процес.
"Съпругът ми е учил агрономство, а е завършил политикономия, много четеше и беше много добре запознат с националния въпрос, от 1951 г. беше секретар на областния партиен комитет в Хасково, когато в областта влизаше и Кърджали", разказва Златка Петрова. После семейството идва в София, където Георги Петров е бил зам. зав.-отдел "Масови организации" в ЦК на БКП. Преди 2 г. е починал.
- Г-жо Петрова, след казаните добри думи от журналистката Ваксберг за вашия съпруг олекна ли ви?
- Какво да ми олекне, това си е една болка, която ще се таи в душите на хората, то е нещо много тежко. Но нека не говорим за "възродителния" процес, защото ние тогава не сме били там. Нека ви кажа какво сме направили ние за този край и защо хората го знаят с добро.
- Защо?
- Някога това беше един направо Диарбекир в нашата страна. Пейзажът в Родопите там беше сиво-пепеляв, без поминък, хората живееха като отшелници. И как постепенно пред очите ни настъпиха толкова промени. Това другаде в България не може да се намери. Там даже се промени климатът, разбирате ли? Ние бяхме там, когато се залеси милионният декар. И сега да минете през Кърджалийски окръг - да видите гори. Построиха се 3 язовира, най-големите, малки язовирчета се направиха. Това всичко промени климата. Та камо ли хората да не се променят. Позабогатяха, започнаха хляб да ядат.
- А преди какво ядяха?
- Царевица, крина с каквото жито намерят отнякъде... В кооперациите започнаха да произвеждат тютюн. И постепенно започнаха да живеят другояче. Ето тук съм си нахвърляла някои неща - по хилядо лева са дадени на човек от населението за електрификация. Кърджалийски окръг има над 2000 махали, във всяка от тях се заведе ток. Знаете ли как става това? С хеликоптери пущаха стълбовете и опъваха жиците. По същия начин беше и за телефоните. После водоснабдяването, училищата, кооперативни домове, здравни служби, болници се създадоха. Това население въобще там е било захвърлено, при капитализма кой ти полага усилия и грижи по тия чукари. И това нещо го провеждахме ние, провеждаше го моят мъж, това бяха и решенията на партиен пленум от 1958 г. Но съпругът ми не беше самичък. От вътрешността на страната дойдоха да работят изключително много кадри - учители, лекари, агрономи, счетоводители, да не говорим за промишлеността - инженери и икономисти.
- От 50-те години ли започна това преустройство?
- Да, от тоя период. А какви хубави цехове имаха, как се развиваше промишлеността - в огромни мащаби. Георги успя да съхрани "семейния акорд", заради което дори го упрекваха в капиталистически уклон. И как се радваше той, като дойде и каже - ходих в Нановица и туркинчетата с бели престилки произвеждат. Всяко нещо градено е било радост за нас. За отношенията между етносите той решаваше твърде търпеливо, много компетентно и оглеждаше нещата от всички страни. Не се поддаваше на емоции и не изхождаше само от историцизма.
- Вие какво работехте?
- Аз бях учителка и директорка на едно училище. Ние като отидохме, това население беше неграмотно. Постепенно неграмотността се ликвидира за целия окръг. Само най-възрастните нямаше как да се образоват, но поне подписи си слагаха хората, не парамака, както казваме за палеца. Младежите постепенно навлязоха и си говореха еднакво свободно и на турски, и на български.
- Но ограмотяването беше на български?
- До 1958 г. си имаше турски училища и обучението се водеше на турски. След това започна на български, ми то не може това население да участва в общата държава без комуникацията и езика. Но им се даваше възможност да учат и турски език - факултативно. Имаше вестници, списания на турски език, специален естраден състав. Така постепенно изникна и интелигенцията им, много талантливи и даровити хора - художници, поети... Ето Вилдан (кореспондентката на "Сега" Вилдан Байрямова - б.р.), тя от малка си имаше дарбата, но има и други, те си имат там дружество на поетите. Ето Веждито (Рашидов - б.р.), многократният световен шампион и рекордьор Наим Сюлейманоглу, толкова други спортисти, певци, танцьори... Развиваха се младите хора.
- А как си обяснявате тази противоречива политика на държавните ръководители, за която пише и съпругът ви в своя статия от 1992 г.?
- Имам определено становище - че редовите хора, редовите членове на БСП и редовите граждани не могат да бъдат отговорни за тази политика. Тя си е на отделни личности. И както Ваксберг се е добрала до тях, има си съд, прокуратура, да се занимават с тях. А българи и турци сме живели добре. Смятам, че и сега при тези влошени факти пак има хора, които се зачитат и си живеят добре.
- Все пак в различни времена и турци, и македонци бяха зорлем записвани като такива, после пък стана обратното. Всичко това беше израз на една безкрайно непоследователна политика.
- Вие го казвате - защото не е имало добре оформена и научна позиция.
- Затова ли съпругът ви беше сменен, защото не е приемал противоречията?
- Той си го пише какво е правил, видяхте колко пъти се е явявал против. И те защото го знаеха, че той е против, и не смееха да го притискат да прави такива неща.
- До 1981 г. чувстваше ли се, че се задава последвалият процес?
- Както между българите има шовинисти, така и между турците има националисти. Ние докато бяхме там, еднакво сме работили и против българския шовинизъм, и против турския национализъм. Те не са в полза нито на държавата, нито на нацията, нито на хората, които живеят там. Обаче турското население е изключително добро и трудолюбиво. Както българското можеше да види шовинистите си, така и турското можеше да види националистите. Хората си знаят кой какъв е и откъде им идва добрината. Населението там си беше добро и нямаше намерение нито да напуща страната, нито да търси другаде препитание.
- Но не оставиха хората сами да претеглят нещата?
- Обстоятелствата се стекоха съвсем другояче и се получи грозна и страшна история.
- По време на самия процес как реагира вашият съпруг?
- Можехме ли да бъдем възхитени от всичко това! Първите неправилни стъпки според моя мъж на висшето партийно ръководство бяха направени още през 1964 г., тогава се заговори за "някои увлечения срещу атрибутите на турското население".
- Какво се разбираше под атрибути?
- Всичко онова, което е типично турско и в облекло, и в ритуали, и в много други неща - в муските, които носеха.
- Та казвате през 1964 г. е имало борба срещу "атрибутите"?
- Той се противопостави на тази постановка и бе критикуван, разбира се, от тогавашния отдел идеологически, даже и от някои членове на политбюро. Обаче го е подкрепил Митко Григоров. И Тодор Живков също го е подкрепил тогава. Живков имаше нюх към някои неща.
- Кога е престанал да се вслушва в мнението на Георги Петров?
- По-късно вече, през 1978 г. мъжът ми имаше личен сблъсък с Тодор Живков и с лансираната от него идея за "приобщаване на турското население към българския народ", така се водеше тогава.
- Имате предвид начина на това "приобщаване"?
- Моят съпруг работеше за приобщаването на това население твърде добре и то се приобщаваше фактически. Точно в какво му беше несъгласието за начина на приобщаването, не мога да кажа, много неща знам, други са избледнели, да не изреждам. Тогава моят съпруг е изнесъл доклад от 14 страници по тези проблеми. И влезе, така, в списъка на... неудобните. По време на посещението в същата 1978 г. на Тодор Живков в Ивайловградски окръг моят съпруг е поставял също тези проблеми за обсъждане, но той вече го е препратил към Александър Лилов, който въобще не е коментирал, позициите му бяха отслабнали в политбюро. Георги е провеждал и много разговори, и писма е писал. По-нататък, вече бяхме тук - в София, в Кърджали ходехме на гости. Едва през септември 1985 г., когато всичко бе прекатурено, Димитър Стоянов за пръв път го е помолил да се запознае с реалната ситуация. И отидохме, посети Енчец, Широко поле, Чифлик, Перперек, Миладиново, разговаря с хората. Но, разбира се, вече беше много късно. Малко след това беше на лечение в Хисаря и оттам написа много остро писмо до Тодор Живков, същото писмо след 10 ноември го изпрати и до Петър Младенов. Повече с тези проблеми той не се занимаваше, какво и как да се занимава... Имаше си мнение и така си отиде с тази болка за това население, че така го разпиляха, че опустошиха България.
- В последните години остротата на конфликта беше притъпена и като че ли започна заглаждане на раните...
- Нещата сега са коренно различни, не могат да се правят изводи, след като икономическата разруха е изключително голяма, хората бедстват. Ние докато бяхме там, мислехме какво да строим, нашето поколение строеше, криво ли е, право ли е било. Сега ни обвиняват в туй, в онуй. А всичко се разграбва, даже не могат да го консумират, иначе биха го разпарчетосали съвсем.
- Има ли опасност пак да се изострят етническите проблеми?
- Толкова много конфронтация има сега в обществото, че докато се изживее, трябва да минат поколения. Не съм много оптимист. След като държавното ни ръководство се радва за тоя Шенген, абе кой ще го ползва Шенгена и как ще стане? В Европа могат ли да ни приемат с тия наши кусури, пък и да ни приемат, хляб ли ще ни дадат, масата ли ще ни напълнят! Има някой нужда от конфронтация и се прави. То се вижда кой. Онзи процес беше със сила проведен, сега без сила, но има подобен ефект.
- Искате да кажете, че без "възродителен" процес днешните управляващи постигнаха резултатите му?
- Е, точно да река "постигнаха", не мога. Но вървят в тази посока. Затуй боледувам и страдам за това население, защото и сега нищо хубаво няма, сега пак е глад и мизерия.