До изборите на 25 юни остават повече от сто дни, знайните претенденти за властта още не са обявили икономическите си програми, а няма вече съмнение, че за пръв път в лъкатушната история на българския преход сме на прага на
универсален консенсус
по главните акценти на икономическата политика за новия мандат на властта. Съгласието е универсално, защото се поддържа от практически всички, които ще се сражават за гласа на избирателя. То е и уникално, защото не е внос от странство (като умело маркетирания "консенсус" за валутния борд), нито е продукт на светлите сънища на нацията (като единодушния стремеж за присъединяване към Европейския съюз или като желанието на мнозинството за членството ни в НАТО). Всъщност подкрепата за доминиращите икономически идеи още не е национална, тъй като повечето мерки в пакета се поддържат едва от 30-40% от избирателите. (Горе-долу същият брой си признават, че не разбират и не могат да преценят ползите от тях.) За новия консенсус
решаващ е гласът на бизнеса
и косвената поддръжка на наетите и самозаетите, която се основава на утвърдилото се вече убеждение, че което е добро за фирмите изобщо, в крайна сметка е полезно и за всички, които се препитават от тях и около тях. Ако в досегашни избори мнозинството от нацията търсеше в държавата главната гаранция за своето оцеляване и извор на бъдещи благини, сега илюзиите изглежда са се разсеяли, щото същите хора виждат опора най-вече в собствените си работодатели и в развитието на българския бизнес въобще. Само с нарасналото политическо значение на бизнеса можем да си обясним факта, че в тежката предизборна канонада на всички партии преобладават
идеи в полза на предприемачите.
За общоприета от всички политически формации вече се счита фундаменталната цел за намаляване на бюджетното преразпределение и връщане назад от рекордния данъчен сбор - цели 42% от брутния вътрешен продукт. Личи съгласие и за мерките, с които да се ограничи хазната: ново намаляване на корпоративния данък до 10%, преминаване към пропорционален подоходен данък (вероятно 15%), намаляване на вноските на работодателите по пенсионния и здравния данък, окончателно премахване на данъка върху наследствата, обуздаване на квазиданъците. Дотолкова вече се утвърди мнението, че тези облекчения до едно са нужни и неизбежни, та отсъствието им от нечия предизборна програма вече ще се разбира като ретроградност и знак за нездрава лакомия на съответния претендент за власт. На тези избори централният икономически проблем ще е
намаляването на ДДС,
защото дори само един процент редукция на основния приходоизточник на хазната е съпоставим по ефект с възможните промени на преките данъци. Регистрираното преизпълнение на приходната програма за 2004 г., което продължава и през тазгодишния януари, цифром доказа, че е възможно ДДС да падне до 18% без да се налага ограничаване на общата сума на бюджетните разходи (само дето кабинетът няма да може да похарчи 900 млн. над приетия от парламента бюджет, както стана лани). Като отчетем очакваното нарастване на приходите от ДДС през 2005 г. с поне 12% и на акцизите с поне 15%, лесно ще стигнем до извода, че консенсусът за 18% ДДС е твърде скромна стъпка. Реалната цел за общ и недиференциран ДДС като нашия е европейската норма - 15%. Ясно е, че от намаляването на главния косвен данък печелят и фирмите, и потребителите. Опасни са обаче възможните
реверанси към популизма
като непрестанно възкръсващата идея за въвеждане на диференцирани ставки на ДДС за "насъщните" стоки, например храните и тока. Тази идея има твърде активни застъпници в деловите среди (естествено най-вече сред преработвателите на селскостопански стоки, които виждат пряка възможност за облекчаване на цените на своите продукти за сметка на ниската данъчна ставка), а и сред самообявилите се застъпници за интереса на малоимотните. Безброй пъти е доказвано, че диференцираните данъци единствено водят до изкривяване на цените и структурите на пазара без да добавят към конкурентоспособността нито на "привилегированите" отрасли (дори напротив), нито на икономиката като цяло. Еднаквият ДДС всъщност е едно от малкото предимства на България при присъединяването към ЕС, където тепърва ще се налага същата система. Добре ще е тази общоприета в Европа доктрина също да стане част от икономическия пакет, обединяващ политиците, предприемачите, а в крайна сметка и нацията, за следващия мандат. Без друго има много безопасни за икономиката възможности за проява на сиромахомилство, където партиите да сборят фантазиите си: от добавките към (някои) заплати и пенсии, през държавните кредити, та чак до всекидневната баничка с боза или чаша мляко.
