:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,466,978
Активни 53
Страници 7,127
За един ден 1,302,066
Най

България има нужда от чудеса като Красимира Димова

Това написа за нея един германски журналист. Тачат я и в Австрия, Швейцария и другаде из Европа.
---------------

Ловеч, 10 март 1997 г. /БТА/

Три милиона лева дариха на град Априлци жителите на австрийския град Санкт Якоб Им Розентал. Парите били събрани със съдействието на Юрий Бух в една от църквите в австрийския град и на Красимира Димова, родена в град Априлци.



Ловеч, 6 май 1997 г. /БТА/

Ново дарение от 4 милиона и 200 хиляди лева получи град Априлци от жителите на австрийските селища Санкт Якоб, Санкт Никлас и Печницен Им Розентал от областта Каринтия. Даренията връчи отново Красимира Димова, родена в град Априлци и живееща от дълги години в Австрия.



Ловеч, 10 септември 1997 г./БТА/

В град Априлци днес бе открита нова болница. Изграждането й е част от проекта "Здравеопазване" на швейцарската фондация "Интер асист". Средствата за строежа и за обзавеждането на болницата надхвърлят 300 милиона лева. 10 милиона от тях са дарения от Австрия, събрани от родената в Априлци Красимира Димова.

-----------------------



Вчера в Априлци Красимира Димова и австрийският свещеник Юрий Бух откриха старчески дом с 20 места в сградата на старата болница. Тя бе изцяло ремонтирана и оборудвана със средства, събрани от тях.

Коя е тази Красимира Димова? Българка, омъжена за някой австрийски милионер, която ласкае самолюбието си с дарителство? Мисионерка? Бегълка, подгонена от носталгията?

"Запознах се с нея на един конгрес по парапсихология в Базел, където тя беше голямото откритие. Една жена, която може да върши необясними неща: със силата на духа си да затваря зеещи рани, да се противопоставя на вилнеещите ракови клетки и да



изправя на крака парализирани хора.



Всички се трупаха около нея. Списание "Щерн" по-късно отпечата цяла статия с нейна снимка. При това тя бе само една измежду многобройните източноевропейски екстрасенси, повечето от които обичат да се движат с маркови дрехи на гърба, с телохранители и дипломатически куфарчета или пък да се предрешват като принцове от "1001 нощ" и да събират очите на публиката си. В своите страни те вече години наред пълнят както вестникарските страници, така и цели стадиони, а не на последно място - и собствените си джобове.

Но Красимира Димова не е такава. За своите услуги тя досега не е взела нито стотинка, а и публични изяви не търси. В България все повече хора я познават, а някои дори я почитат като истинска светица.

Кой знае, може би самата България, тази наранена и обезкървена страна, наистина да се нуждае от чудеса като нея."

Това пише журналистът Ханс-Фолкмар Финдайзен в книгата си "Изгубени далнини", отпечатана през декември 1999 г. в Германия. Сборникът с репортажи бе високо оценен от авторитетния германски всекидневник "Ди цайт".

Историите от книгата, писани в продължение на 5-6 години, са излъчвани по няколко германски радиостанции и от италианската "РАИ", отпечатани са във вестници и списания.

Цитирам чужденеца, въпреки че познавам Красимира Димова от 12 години, защото съм сигурна, че ако аз, българската журналистка, напиша горното, българите няма да ми повярват. (Онзи въпрос за милионера, впрочем, е зададен от сънародничка, церена от Красимира.)

Била съм свидетел как Красимира Димова успешно лекува мускулна дистрофия, вдига от леглото умиращ от бластна левкемия и други разни (моля за извинение) подвизи. Това се случи преди 11-12 години в България, в Русе, под лекарско наблюдение. Тогава



Красимира бе учителка по немски



(завършила е немска филология). Лечителската дарба я беше нападнала изведнъж - в банята "я ударил ток", почувствала се зле. Неин приятел - лекар дошъл да я види, хванал я за китката да провери пулса и се опарил. А след няколко минути установил, че старата болка в ръката му я няма.

Малко по малко дарбата й я прочу. Тя доста й се противеше. Въпреки това не можеше да откаже да лекува. Държеше обаче всичко да става под медицински контрол и без пари.

После австрийският строителен магнат



Роберт Рогнер я назначи за свой представител в София.



Той е известен с ваканционните си селища по цял свят - българските "Дюни" са негово дело. Рогнер искаше да инвестира и в демократична България, но успешно го отказаха. И тогава изтегли Красимира в Австрия.

Там, покрай бизнес делата, тя продължава да лекува. Прочува се. Канят я на онзи конгрес по алтернативна медицина в Базел, за който пише Финдайзен. Тя изнася два доклада на брилянтен немски, придружени с документацията от изследванията на български и австрийски лекари, с които е работила.

"И после ме изкараха като добиче на панаир - пред 300 души публика и петчленна лекарска комисия, разказва ми Красимира. Вкарват един по един болни, които виждам за първи път, а аз трябва да им поставя диагноза. Комисията разполага с целите им медицински досиета и сравнява. Страшно се ядосах на този цирк." И както е ядосана, а тогава според нея дарбата й не се проявява пълноценно, Красимира не прави нито една грешка. И предизвиква фурор.



След този конгрес и репортажа в "Щерн" започват да я търсят от цяла Европа.



Неподвижни болни пристигат с придружителите си в Австрия. А тя работи при Рогнер. Те обаче са готови да я чакат, докато се върне от поредните преговори в Русия или Чехия.

"Най-накрая реших, че няма да се противя повече и само ще лекувам. Поне мога да продължа живота на хората."

Следва конференция с 40 австрийски лекари. Препитват я в продължение на 6 часа. Поставя на всички правилни диагнози. С много от тях и досега работи.

След представени доказателства за лечителските й способности и затова, че е полезна за икономиката на Австрия ( в нейна полза свидетелстват собствениците на 18 хотела, в които отсядат нейни пациенти) Красимира Димова получава официален лиценз от властите. Четири години работи в частната клиника на д-р Еберхард Зунтингер. После открива собствен кабинет в град Санкт Якоб Им Розентал, област Каринтия.

Красимира живее под наем - стая, кухня и кабинет. Няма кола, нито банкови влогове. Защото



парите й идват в България като дарения.



През 1997 г., връщайки се в родния си град Априлци, тя чува, че починала самотна старица била случайно открита след две седмици. "Животно да беше, други животни поне щяха да го изядат. А човекът остава захвърлен... Тогава реших да построя старчески дом."

С помощта на отец Юрий Бух от Санкт Якоб Красимира прави кампания за набиране на средства. Свещеникът посвещава петдесетия си рожден ден на България. Паството му дарява 17 хиляди лв. Децата от трите му енории продават играчките си. Жените пекат и продават коледни сладки - парите са за Априлци. На смъртния си одър Криста Домениг - пациентка на Красимира, пожелава на погребението й, вместо венци и цветя, да се дават средства за старческия дом в Априлци - събират се 8000 лв. Баща на момиченце, което Красимира лекува от митохондриопатия, разпраща покани за 50-ия си рожден ден с настояването - вместо подаръци - пари за Априлци и т.н.

Така хората от Каринтия - крепостта на националиста Йорг Хайдер, в която не обичат чужденците, събират парите за старческия дом в Априлци.

Ето от такива чудеса България определено има нужда.

"На нас, българите, вечно ни втълпяват колко сме малки и как сами нищо не можем, каза Красимира при откриването на старческия дом в Априлци. Преди сто и няколко години чакахме дядо Иван да дойде да ни освободи, макар да си имахме един пророк Левски, който казваше, че



който те освобождава, той те и заробва.



После се надявахме на "великите сили" от Запада. Само че "великите сили" не се впечатляват лесно. Реки от кръв трябва да се пролеят, за да забележат, че нещо въобще някъде става...

През гладната зима на `97 година донесох първите дарения в Априлци и заедно с майка ми и брат ми лично ги раздадох. Влязох тогава в 240 дома в Априлци и видях мизерия и отчаяние, които и досега измъчват душата ми. Нямах пари да даря. Какво имах - труд! Работният ми ден и досега е 16 часа."

Явно чудесата не стават от само себе си.

И си имат и противници, оказва се.

"Признавам си, ние с г-н Бух наивно смятахме, че като осигурим средствата за дома, мало и голямо ще се юрне да помага, разказа ми Красимира. За съжаление през тези две години почти всички инстанции в България, с които имахме работа, ни оставяха с впечатлението, че се намираме едва ли не във вражеска страна. С нас се държаха така, сякаш ни правят лична услуга или ни гледаха като хора, които нарушават някому спокойствието. Всички такси, хонорари, всички плащания, които имахме да извършим към държавни или частни фирми, биваха възможно завишавани, срокове разтегляни или дори отказвани."

Без коментар.
Най

Боксьорът Тончо Тончев може да изяде хляба на сливенските музиканти

Еврошампионът за професионалисти и спортист на България за миналия месец в анкетата на спортните редакции е преживял две големи драми в живота си
снимки: авторът и семеен архив



В 5-хилядния ромски квартал "Никола Кочев" в Сливен има само две-три нови масивни къщи. Едната е на Точно Тончев - бяла, двуетажна постройка с алуминиева дограма и луксозна махагонова врата. Гостите на този дом получават още на прага домашни чехли. Иначе не може. Мраморното фоайе блести от чистота. Вита стълба води до гостната на втория етаж. Италианска теракота, кристални полилеи, украси по таваните. Средства не са пестени, признават домакините.

--------------------------------------

Тончо е в обичайния си спортен екип. Току-що се е върнал от сутрешната си тренировка. "Почивката свърши. Трябва да се работи", лаконично обяснява той. Не е от много приказливите. Което не се "връзвало" със зодиакалния му знак Стрелец. Пък и какво толкова има да се говори?

"Роден съм на 1 декември 1972 година в Сливен. Трима братя сме. Аз съм най-големият. Завършил съм спортното училище в града и Техникума по обществено хранене. Но мога да приготвям само бъркани или пържени яйца", казва Тончо. Бил още малко момче, когато баща му - бившият боксьор Димитър Тончев, го завел в спортната зала при вече покойния треньор Добри Загоров. Бай Добри бил с много особен характер. Настроенията му се менели само за минути. Но научил бъдещата звезда на дисциплина: "От него съм запомнил: щом си излязъл на ринга, няма боли ме глава, няма не съм в настроение!"



Най-скъпа му е последната победа



в мача за европейската титла за професионалисти в Лондон. А 38-те секунди, за които спечелил срещу руснака Анатолий Александров, били най-кратките в живота му. "Не помня почти нищо: тялото ми беше на ринга, а душата ми - някъде горе! Може би на седмото небе. От щастие!", разказва Тончо. Веднага се обадил по телефона на жена си Радост. В техния дом се били събрали близки и приятели, както ставало обичайно, щом имал мач. То щастие, то наздравици! Истинското събитие за семейството обаче било посрещането след поредната победа. Първо, защото Тончо нямал търпение да опита любимото си ястие - зрял фасул. И второ, защото целият квартал се струпвал пред къщата му. Почти винаги идвали и виртуозите от прочутия оркестър "Карандила". Ей на това му се викало митинг! Последния път дори имало "генералски" почести. Един от местните зевзеци си купил генералска униформа от някакъв антиквариат и устроил тържествена церемония за сливенската знаменитост. "Откакто съм си дошъл, без гости не сме останали. През първите дни дори не можахме да си кажем по две приказки насаме с жена ми", смее се Тончо. Почти през целия ден - върволица от хора. Идвали и приятели, и такива, дето на улицата "здрасти" не казвали. Искали помощ, най-вече - пари на заем.

"На повечето помагам с каквото мога, но се научих и да отказвам!", признава си той. Понякога, макар и рядко, му се искало



да сложи на вратата си табела "Тук не е банка"



Не защото му се досвидяло, а защото някои от тези, на които протягал ръка, му отвръщали със сплетни и интриги. Още не може например да преглътне злонамерените писания в някои спортни вестници. "Преди четири-пет години в една публикация ме обвиняваха, че съм голям комарджия и си харча парите на автоматите. И какво ги интересува това, след като средствата са си мои? Наскоро пък писаха, че съм бил толкова добър, защото ми пускали насреща само слаби противници. Това е голяма обида, защото не признават труда ми", твърди претендент N1 за световната титла. И пояснява, че боксът е един от малкото спортове, в които нямало слаби играчи. Случвало се така, че и най-слабият да бие най-силния. Както станало и с него на олимпиадата в Барселона, когато трябвало да играе срещу фаворита кубинец. Проклел късмета си! Но го бил с 14:12 точки. Сам не повярвал на успеха си.

"Господ много дава, но и те поставя пред големи изпитания", е житейското мото на Тончо. Семейството му е преживяло две големи драми. През 1981 година майка му починала при нелепа злополука. Тогава големият й син бил едва на девет години. Чакала си жената на автобусната спирка. Забрала я кола. Шофьорът бил пиян. "Все още ме боли! Беше ужасно. Случи се седмица преди Нова година", с мъка си спомня той. Най-тежко било, когато голямата му дъщеричка Дора, едва навършила две годинки, се разболяла. Докторите я отписали.



Детето било цели 10 дни в кома



Дори в медицинския му картон написали "клинична смърт". Всъщност в сливенската болница объркали диагнозата му. Лекували го от менингит. Уж малката се оправила. Изписали я. Тончо и жена му направили курбан за здраве. И още на следващия ден момиченцето отново залиняло. И пак в болницата, този път в Пловдив. Нямало дори линейка, която да откара пациентката. Тогава таткото наел две таксита. В едното - болното дете със системите на ръчичките. В другото - майката и бащата. В продължение на две седмици Тончо и Радост ставали всяка сутрин в 3 часа, за да хванат влака за Пловдив, да разберат дали рожбата им още диша и същия ден се връщали обратно в Сливен. Оказало се, че малката се е разболяла от изключително рядко срещана болест - синдром на Рей. Черният й дроб бил увеличен с около 10 сантиметра. "Чукаме на дърво! Сега е добре!", радват се родителите.

Дали заради преживяната болест, или защото е по-голямата дъщеря вкъщи, второкласничката Дора е по-сериозна и по-мълчалива от сестра си. Справя се чудесно с училището. А щом приключи с домашните, започва да пее. Тончо й купил микрофон. Включват го в уредбата и Дорето припява на любимата си Софи Маринова.

Виж, малката Виолетка е много буйна. Само на 5 години, но устата й не спира. Не харесва "женски" играчки. Все си търси момчешка компания за лудориите и все тя командва. Накратко, Виолетка била "мъжката рожба на татко", любимката. Дори се спускала на ръкавиците и искала да се боксират. "Какво да правя? Ами боксираме се!", казва през смях Тончо. Признава си, че не се кара на децата си и не им повишава тон. Заради дългите отсъствия от вкъщи понякога му се струва, че се е превърнал в "телефонен" татко. Изпълнява всичките им поръчки - що лакомства и подаръци донесъл от чужбина.

Строгият родител в семейството е Радост - усмихната жена на 27 години. Тя управлява цялата къща с желязна ръка, признава съпругът й. Като се започне от възпитанието на децата - "При Радост няма глезотии!" - и се стигне да строежа на новото жилище. Тя се занимавала с цимента, с тухлите, разправяла се с майсторите, по неин вкус е цялото обзавеждане на стаите. "Моята жена е и най-добрият ми приятел", признава спортната звезда. Запознали се като ученици в горните класове. Още като я видял, решил, че това е Тя.



Тогава вече бил знаменитост



Всички го знаели. Оженили се на 24 май 1992 - само една година след като завършили училище. Тончо казва, че другият му истински приятел е неговият колега Димитър Щилянов. "По-верен и по-предан човек от него не познавам. Той е много честен." На видно място в хола, върху секцията, е поставена бяла кожена каубойска шапка - подарък от Щилянов след завръщането му от световното първенство в Америка. На срещуположната стена пък са окачени огромни надуваеми боксови ръкавици - подарък от балдъзата за новия дом. Впрочем Тончо се "отпускал" най-много пред баджанака и балдъзата. "Баджанакът е оркестрант, кларнетист. А синът му свири на цигулка! Като се съберем, не спирам да свиря! Това е моето хоби. Имам йоника и две тарамбуки. Много обичам да бия по тях. Решил съм да си купя и барабани, но по-нататък!", зарича се боксьорът. Даже из квартала тръгнала приказка, че ще вземе хляба на местните музиканти. Важното било, че те не могат да вземат неговия...

"Сега искам да защитя европейската си титла. А след това ще се боря за световния връх", заключава той. И така - докога? Знае ли някой? Но мечтата му била след двайсет години например да е вече дядо на две внучета и да ги води на разходка заедно с Радост.



КАРЕ



Като боксьор аматьор Тончо Тончев печели сребърен медал на олимпиадата в Атланта`96 в кат. 60 кг след загуба на финала само с 1 точка от алжиреца Хосин Солтани. На игрите в Барселона`92 стига до 1/4-финал. Трети е в турнира за Световната купа през 1994 г. На европейски първенства е печелил сребърен (1996 г.) и бронзов (1991 г.) медал. През 1991 г. става носител на купа "Странджа".

През 1997 г. Тончев подписа договор с английската мениджърска агенция "Паникс Промоушън" и стана професионалист. Личен треньор, както и в аматьорския период, му е Михаил Таков. Първият му бой на профиринга е на 28 април 1997 г. в Хъл (Анг), когато нокаутира в I рунд Уейн Джонс (Анг). Оттогава равносметката на Тончо е 23 боя, 23 победи (14 с нокаут). На 25 март 2000 г. след технически нокаут над Киркор Киркоров в Бялисток (Пол) Тончев печели титлата на Световната боксова асоциация - интерконтинентален. В последния си бой - на 21 януари 2001 г. в Лондон Тончо нокаутира за 38 секунди руснака Анатолий Александров и препаса пояса на европейски шампион на Европейския боксов съюз в категория "суперперо".
 
Тончо и жена му Радост в любимата им стая - гостната.
 
Табела пред дома в Априлци - ДА СЕ ВТЪКНЕ В САМИЯ ДОМ!
 
Виолета и Дора празнуват рождения ден на каката.
 
Старческият дом в Априлци е наречен на родителите на Красимира - Ганка и Георги Събчеви.
 
Тончо Тончев
 
Дъщерята на Красимира - Ани Димова - шие пердета и калъфки за старческия дом в Априлци.
 
Майката Ганка Събчева
 
Бащата Георги Събчев
7052
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД