Има ли нещо по-смешно от напикан мъж? Има. Това е напиканият политик. Напоследък Европа е пълна с подмокрени министри, лидери, евродепутати и генерали. Дори такива като Солана, Кук и Йошка Фишер си купиха памперси и отидоха на химическо чистене. Неприятна влага почувства дори и съдът в Хага, чието позлатено цукало отдавна не върши никаква работа. Оказа се, че след "победоносната" война в Косово НАТО си изцапа гащите. И то така ги изцапа, че г-н Проди, шефът на Евросъюза, си запуши носа и поиска анкета. Стана ясно, че бомбите и ракетите, които разрушиха Югославия, са екологически мръсни. Те посяха в земята тонове уран, който превърна "хуманитарната намеса" на атлантиците в ракова зараза.

Така "най-чистата война" на континента, която трябваше да свали Милошевич, свали маската на онези, които се самообявиха за спасители на Балканите. Но съдбата ги изигра и краткото им бомбено тържество се превърна в пирова победа. Сега уж завършилата война убива собствените им войници. Затова господата от Брюксел и Страсбург се въртят като напикани. Където и да мръднат, каквото и да кажат, около тях ухае на нещо подозрително. И това е естествено, тъй като мокрите петна стават част от възмездието. Както се пошегува италианската РАИ, централата на НАТО дълго време ще работи като перачница.

Но да оставим перачницата настрана. По-страшното е, че НАТО не успя да спре смъртта. Не минава ден без нови жертви и нови братски могили. Милошевич си отиде, но траурът остана. Оказа се, че "битата кауза" на бившия диктатор продължава да бъде единствената кауза на измъчена Сърбия. Дори демократът Кощуница, който дойде, за да смени курса, иска или не иска, пали свещи по площадите и повтаря почти дословно някои трагични изрази на бившия си предшественик. И иначе не би могло да бъде, защото сърбите продължават да умират.

Става все по-ясно, че войната на НАТО не реши и не решава нито един от проблемите на Югославия. Тя свали официалната власт и спря дотук, сякаш това бе единствената й цел. От този момент та досега НАТО се прави на миротворец и вместо бомби доставя ковчези. Напиканите му велможи все още гледат на Сърбия като на гробище.

В същото време косовските албанци не спират своя въоръжен щурм срещу законните сръбски територии. Подпомагани задкулисно от Атлантическия съюз, те пренасят постепенно войната в Южна Сърбия. Смешно е да се мисли, че тези юнаци вършат всичко това на своя глава. Ако човек разрови старите планове на Солана и на генерал Кларк, сигурно ще открие картите на новите набези. Театралното безсилие на западните умиротворителни сили в Косово по отношение на албанските агресори е повече от съмнително. То подсказва, че независимо от смененото управление в Белград НАТО все още иска една раздробена и слаба Югославия. Сигурно Кощуница и неговите приятели усещат тази зловеща игра срещу собствената им държава, но не смеят да реагират мъжки, за да не бъдат обвинени, че следват пътя на Милошевич. Затова те не вдигат на крак своята армия, а търсят преговори с онези, които им мислят злото.

Това е днешната трагедия на нова Сърбия. Скрито зад албанските терористи, НАТО проверява волята й. Или по-точно готовността й за отстъпки и компромиси. Ето защо Косово продължава да дими и да стреля. Атлантиците не обичат угасналите пожари. Особено когато пожарите служат на интересите им.

Някои смятат, че албанското проникване в Южна Сърбия е опит да се измести вниманието на Европа от урановото напишкване на натовските стратези. Памперсите и мокрите гащи уронват престижа на пакта. Но въоръжената шетня около Лучане и Бояновац, където АОК демонстрира последните си масовки, като че ли има по-друга цел. Тя е нещо като тест за новата сръбска политика. Ако Кощуница и силите зад него не реагират твърдо на шетнята, съдбата им е решена. И то не в Страсбург, а в Белград. А ако пометат метежниците на нож, остава да се гадае доколко е пречупен гръбнакът на сръбската независимост. Та нали заради този гръбнак НАТО излезе извън кожата си.

Ето колко прозрачна и провокационна е албанската активност. Тя иска да предизвика Кощуница, за да може Западът да го провери. От тази гледна точка Южна Сърбия се превръща в ново Косово. Този път без бомбите на НАТО, но с мълчаливото му съгласие. Дано осакатена и уморена Югославия усети капана, който й се готви. Дано Кощуница разбере по-бързо, че драмата на Милошевич може да се повтори в него самия, тъй като огънят, който гори под краката му, е същият.

Все по-отчетливо се вижда, че обединена Европа не страда за Балканите. За нея те са полигонът, дивият свят, една континентална гънка, която възбужда първичното й въображение. Последните атентати доказват този мрачен извод. Не случайно косовските албанци са нейният най-верен съюзник. Те са платените й еничари, другият уран, които тя въоръжава и насъсква. Сега посочената им плячка е Южна Сърбия. Утре може да се окаже Македония.

За Европа плячката е подробност. Важното е Балканите да живеят в постоянен страх. Затова не минава ден без взривени коли, без подпалени къщи, без траур. Целта е полуостровът да падне на колене. След това нещата са ясни. Един поглед на изток обяснява всичко...