|
Георги Борисов е роден през 1950 г. в София. Завършил е Френска езикова гимназия в София (1969) и Литературния институт "А. М. Горки" в Москва (1974). От създаването на сп. "Факел" (1981) е негов заместник главен редактор, а от 1990 г. - главен. Автор е на поетичните книги "По пладне някъде в началото" (1977), "Оставете човека" (1981), "Врати" (1986; 2004), "Пришълец" (1992), "Живият бог" (1997), "Картаген" (2000). Носител на литературната награда за поезия на в. "Труд" (1999) и на наградата "Иван Николов" за най-добра поетична книга (2001).
-------
- Какво стана с Русия в България след промяната - в културен, в обществен и в политически план?
- Това, което трябваше да стане. Но не и което продължава да става.
- Какво имаш предвид?
- Пълната изолация, в която се постави културата на България спрямо руската. Не знам кого ползва тя, но със сигурност не е в наш интерес.
За политика не ме питай, от политика не искам да разбирам. Политиците са враг номер едно на народите си, особено когато дойдат на власт. От бившите соцстрани нашата пострада най-много. 85% от икономиката ни беше свързана и зависеше изцяло от съветската. България рухна. Това беше цената за правото на достойнство. И за призрачната ни независимост.
- Всъщност кой е верният тон на отношенията между Русия и България?
- Човешкият. Не на клетвите във вяра, а на доверието. Не на правото за сметка на другия, а на равноправието. Не на самочувствието, а на съчувствието. Не на подозрителността, а на прозрачността. Не на факелните шествия, а на "Факел".
- Тази година създаденото навремето като "двумесечник за съветска литература" сп. "Факел" отбелязва четвъртвековен юбилей. Коя е най-голямата заслуга на списанието през изтеклите години според теб?
- Първо, че е живо и свободно. Второ, че се търси от хора, които го заслужават - будни, любознателни, чувствителни. Не предани - отдадени на книгата, с "факел в ухото", дето има едно заглавие на Елиас Канети. Трето, че именно то създава тези читатели и попълва белите полета на вече не едно поколение интелектуалци. Че се превърна едва ли не в институция. Че е независимо и не обслужва ничии интереси. Че не прави компромиси. Че единственият му критерий е истинската литература. Че е с характер и с чувство за мисия. Че дава различни мнения и гледни точки и никога не натрапва своята, без да забравя поговорката "Казвам ти, дъще, сещай се, снахо". Че за всеки различен брой си има различна тема, организира всички материали около определен център. Че доста често му се случва да изпреварва събитията. Че колкото е в бъдещето, толкова и в миналото. Че от "двумесечник за съветска литература" стана едно от най-авторитетните и търсени български списания за литература. Че половината от тазгодишната му юбилейна първа книжка е заета от български автори. Че откакто го е оглавил, главният му редактор не е бил включван в нито една наша официална културна делегация в Русия, нито пък е бил канен за делегат на конгрес на русофилите у нас - не защото е русофоб, както днешните секретни служби определят "антисъветчиците", а защото се подчинява единствено на талантливата литература.
- Как оглави "Факел"?
- Когато преди 25 години неговият първи главен редактор Л. Левчев ме назначи, каза: "Главните редактори са, за да ги бият в полицията. Ти ще вършиш работата, мен ще ме бият." Имаше предвид комунистическата практика отпреди Девети, когато, за да се съхрани особено ценен за партията идеологически кадър, в редакционното каре на съответния вестник слагали името и адреса на някой обикновен човек от народа - я хлебар, я огняр. Гледали само повече да даяни на бой, та като решат ония в полицията да го сплашат, да устиска. Не знам колко са го биели Левчев, но аз и до ден-днешен редактирам всеки един текст от списанието, особено откакто го "оглавих" през 1990-а. Този вид труд е къртовски, крайно непроизводителен и ниско платен. Затова и той, както и преводачите от руски у нас, е на изчезване... От 1995-а пък, когато Румен Леонидов реши, че нито списанието, нито той в него имат бъдеще, "оглавявам" само Мира Златарева. Така че какъвто бях, такъв и си останах - черноработник. Виж, по времето на Левчев и Божидар Божилов съставът не падаше под 9-12 души.
- Кой беше най-критичният момент от живота на списанието?
- Първите критични мигове бяха с критика Любен Георгиев, първият отговорен секретар на списанието. Вместо да отпечатва предадения му брой във вида, в който го получаваше, Л. Георгиев имаше навика да го подменя и пълни с умопомрачителни ръкописи на литературни началници, около които кръжеше с очарователна усмивка при вечните си командировки до Москва. Аз бях заместник главен редактор, т.е. негов началник, но бях такъв явно само за да блъскам и нито мене, нито Румен Леонидов или - светла му памет! - Борис Мисирков, той не поздравяваше. Ходеше с ледената маска на човек от службите и постоянно ни топеше пред Левчев: били сме анархисти, терористи, антисъветски настроени, пълни самодейци... Точно около 10 ноември обаче най-голям удар ни нанесе Комитетът по печата - когато обявихме печатането на "Архипелаг ГУЛАГ" и от 25 000 тираж и 60 000 заявки за абонамент ни бе отпусната (под предлог, че я няма) хартия за 2000 бройки, колкото бяха библиотеките в страната и колкото да се каже, че списанието не е закрито. Друг тежък момент беше 1994-а - тогава списанието изобщо спря. Хубаво, че година по-късно през празната редакция мина железният Мисирков, който също вече беше напуснал "Факел", и ми предложи да преведе нещо за поддържане на формата. Макар и спряло, в главата ми списанието продължаваше да излиза. Дадох му "Вълшебникът" от Набоков. Друг такъв преводач като Мисирков не срещнах - сякаш не превеждаше, а фотографираше на български оригинала. Чак ме ядосваше - как няма да поспести едно повторение на автора, да позаглади някоя грапавинка. "Ами така е на руски!" - ще каже... Язък, няма място да го поменем с повече думи!..
Но не по-малко опасни и критични са - след като и приятел като Миряна Башева смени "Факел" със "Сега" - ония мигове на самота и безсмислие, в които започвам да намразвам списанието. Списанието, което, за да живее, се храни със собствения ми живот. Цената са личното ми творчество, куп развалени приятелства, предателства, врагове. Мълчанието и скритата съпротива, с които официалните институции и силните на деня ограждат "Факел", сякаш това най-четено литературно списание днес у нас изобщо не съществува.
- "Факел" продължава да е витрина на руската литература. Какво се случва с наследството на Толстой и Достоевски, казано метафорично, в момента?
- В най-буквалния смисъл точно днес то е почетен гост на тазгодишния Салон на книгата в Париж, където са поканени 45 руски писатели, всички с току-що издадени книги на френски. Не знам дали подобна чест в навечерието на 60 годишнината от Деня на победата отразява реалното състояние на руската литература днес, но знам, че зад нея стои държава като Русия и читател като руския. В момента, когато България застане зад литературата ни и тя стане такъв гост на парижкия Салон, съм готов да предоставя изцяло страниците на "Факел" на българските автори. Ако ги приеме, разбира се, читателят.
- А дотогава остава ли в сила констатацията на Александър Кьосев, че не съществува съвременна българска литература поради невъзможността да се води пълноценен литературен живот?
- Самият факт, че такава статия съществува и дори е публикувана в новата книжка на "Факел", говори против първата част от тезата на Кьосев. При цялото стремително обезлюдяване на литературата ни напоследък в нея се наблюдава доста голямо раздвижване - може би именно поради освободеното пространство. Пише се трескаво и се трупа количество, което неминуемо ще доведе и до ново качество. Ако нещо пречи на новата ни литература да усвои златната за един писател днешна действителност, това са калъпите на старото мислене и писане, старият начин на разказване и погледът към нея отвън, а не отвътре. Големият български автор предстои и неговото име ще бъде съвсем непознато. Макар че лично аз храня големи надежди и към някои по-нашумели вече имена. Умре ли една литература, умира езикът, а с него и нацията. Истина е обаче едно: каквото повикало, такова се обадило. Или както казва Гогол: "Щом като такава книжка вече е излязла, нейният читател също трябва да седи някъде".
Не толкова пълноценен литературен живот му е нужен на писателя, а писател, с когото да се мери.
- Да споменем и нашего брата. Каква е физиономията на днешната българска литература в европейски контекст?
- Своенравна, безпосочна, прекалено заета със себе си. Етнографска. Чужда на духа и проблемите на Европа, в каквито и европейски стилове да се кипри. Без идеи. С отделни силни и необичайни за европееца творби, но без завършен творец. Изключвам поетите. Това - като цяло. А иначе като единици навън писателите ни са нули. Затова с риск да си противореча ще добавя: по-любопитна, пъстра и силна би изглеждала литературата ни в един общ сборник или на един общ щанд в книжарницата - каквито щандове на руската, японската, китайската литератури редовно могат да се видят тук. Но за това ще трябва време. Пари и време.
- В крайна сметка Интернет не обезсмисля ли съществуването на литературни списания?
- Интернет може да обезсмисли само посредствената литература. Или вестника. Или телевизията. Книжният вариант на всяко едно издание започва вече да става привилегия. Както един дървояд може да погълне вековна къща, а един фас - горите за цяла Александрийска библиотека, така и един вирус може да парализира Интернет, а с него - и целия ни виртуален свят. Който става вече паралелен. Интернетът е занимание за пазаруващи домакини, безработни средни техници и вечно заети тесни специалисти, за незадоволени графомани и бизнесмени, за които времето е пари, а не философия, за хора, които имат проблеми с нервите и съсредоточаването, които се страхуват да останат сами. Писаното слово, словото въобще е за гладните, не за консуматорите. С книгата човек може да бъде сам. И на дневна светлина, и на свещ.
- Апропо как изглежда София от Париж, където се намираш сега?
- Не се вижда. Както апропо и обратното.
После, интересен факт - в Москва за писатели учеха дечицата на червената номенклатура. Иди, татювата, да те направят писател. От друга страна сред завършилите там има добри автори. Дали са добри "поради" или "въпреки" "М.Горки"? И ако Ст.Ц.Даскалов примерно беше учил там, дали щеше да е същият рапон? Още нещо за размисъл - назначен за заместник-главен редактор през "деликатната" 1981 г. За който не помни - в онова време главните и заместник-главните бяха предимно ченгета - щатни и нещатни. И изобщо в редакциите, които бяха благи местенца, не назначаваха кой да е. Но сега е друго време и за разлика от много литературни типове, които тогава си бяха боклуци, и сега са си такива, господинът очевидно върши работа, защото "Факел" е страхотно списание. Да е жив и здрав, да я върши още 
и правилно! но що си твърдял тия нелепости по некое време, че литературата ш'е смота нацията.... нали 85% от икономиката ни беше свързана и зависеше изцяло от съветската. Затова България рухна.
)) 
непонасям отрицанието на живота!!!
Павел Вежинов евреин е.