В народните приказки царят винаги е бил основен персонаж. Добър или лош, глупав или умен, той никога не е оставял приказките без своето височайше присъствие. Обикновено около него винаги е пълно с хитри царедворци и зли царици, готови да го използват за своите користни цели. Много рядко инициативата е в негови ръце, но когато рече да я използва, в царството настъпва невъобразима суматоха. Появяват се вещици и жестоки боляри, белобради джуджета и незнайни юнаци, готови да изхрускат като баклава царското имане. Единственият ням в случая е само народът, който събира желъди, суши гъби и мечтае поне веднъж да обуе пантофката на Пепеляшка.

Така е в народните приказки, които сме слушали и ще слушаме, докато ни има...

Но понякога политиката иска да измести приказките и прави всичко възможно да надхвърли фантазията им. Изглежда неправдоподобно, но тя си избира някой бивш цар и се опитва да го наложи в живота не като легенда, а като реална персона. Такъв е случая с нашия Симеон Втори, който реши да се върне в България, за да ни подскаже, че времето на чудесата не е свършило. След различни маневри, отдавна абдикиралото величество отново произнесе сакралната фраза "народе мой" и се самообяви за спасител на отечеството. Без да е поканен от народа, той се самопокани да ръководи съдбините му и дори го увери, че само след 800 дни ще го извади от националната трагедия. Тук политическото въображение на бившия суверен надмина всички познати царски приказки и хвърли мнозина в недоумение. Но какво да се прави. Когато идваш от политическото небитие, реалните факти трудно се осъзнават.

Първите туристически прояви на Симеон Втори почти не подсказваха скритите му държавнически амбиции. В това отношение огромна вина носи СДС, чиято публична игра с монарха подхранваше открито царските симпатии в страната. То не бяха тържествени кортежи, църковни молебени, митинги и поклонения, които създаваха впечатлението, че едва ли не тронът се връща. За съжаление, Симеон се оказа лековерен политик и се самоубеди, че България е готова да сложи короната на главата му. А всъщност хората наблюдаваха едно нечестиво шоу, което синята партия използваше единствено за свои цели. Сега е повече от видно, че бившият цар беше манипулиран от същите тези, които целуваха обувките му, търсейки начин да го включат като пионка в своите обществени борби. Накрая той разбра манипулацията, но вече беше късно. Исак и Иванко си бяха свършили работата. Затова днес Симеон се опитва да създаде своя политическа сила, с която би могъл да отмъсти на манипулаторите и да влезе в политиката през друга врата, но надали ще успее да постигне много. Измамниците не го виждат нито като цар, нито като обединител. За тях той е височайшата кукла, която придаваше известен блясък на синята камарила, свикнала да разпродава партакешите на собственото си минало.

Разбира се, въпреки сантименталното отношение към своето бивше царство-господарство, Симеон Втори не пада от небето и търси своя печеливш ход. Макар и обзет от манията да възкреси мъртвата монархия, той иска да ни убеди, че е гражданин, че е своего рода Мирабо или Некер, че в синята му кръв плуват и републикански добродетели. Затова изгнаникът от Мадрид пуши бюргерска лула, носи лесничейска шапка и пробутва тук-таме думи от езика на елинпелиновите шопи. Господинът прави всичко възможно да ни напомни, че е един от нас, че страда не като владетел, а като самоковски християнин, че България е единствената му мъка. Затова сладкодумната му уста не сипе обиди и проклятия, а говори за морал, за съвест, за братство и за онова единение, което отдавна е една от химерите на българския национален живот. Както се вижда, царят е репетирал дълго онези слова, които народът иска да чуе. В това отношение трябва да му отдадем заслуженото, като на котарака в чизми. Освен политик, той е и артист, чийто талант тепърва ще обнадеждава наивните и ще им внушава старата кралска лъжа за кокошката на Луи XIV.

Но каквото и да става, втурването на Симеон Втори в българската политика е своего рода феномен. За пръв път един бивш европейски цар се опитва да се домогне до властта по толкова необичаен начин. Това безспорно доказва два неща. От една страна, пълния фалит на днешното управление, стигнало до абсурда на прехода, а от друга - безсилието на народа да вземе съдбата си в свои ръце. Суматохата е пълна и отдавна абдикиралият монарх иска да се възползва от нея. "Со кротце, со благо", както казваше Ляпчев, и в същото време с един решителен ва банк. Движението, прокламирано от Симеон, неслучайно носи неговото собствено име. Той не иска да бъде просто водач и лидер, а символ. И това е естествено, тъй като така е възпитан. И дърводелец да е, царят си е цар. Затова онези, които възлагат надеждите си на Симеон Втори, трябва много да внимават. Жалко ще е за България, ако утре гражданите й станат поданици.

Навремето, когато Симеончо се роди, всички двойкаджии станаха тройкаджии. За пръв път нямаше оставачи. Сега, ако потомъкът на Кобургготите успее, надали ще бъде същото. Поне днешните политици ще получат по една тлъста двойка. Да не говорим за СДС, което сигурно ще бъде изключено от общественото училище. Но на негово място ще дойдат нови лакеи, което надали ще променят живота. Такава е царската игра. За съжаление, политиката никога не може да стане приказка.