Гледам "царската драма" на Симеон II, гледам тълпите, които викат "осанна" и "разпни го" и без да искам, споменът ме пренася в друго време, когато първата българска република изгони монархията, за да докаже "равенството между главите". Тогава за първи път прочетох мисълта на Паганел, че "един крал е полезен само със смъртта си". Бях абитуриент, надъхан от идеите на две велики революции, и никой не беше в състояние да ме убеди, че малолетният монарх и неговото аристократично обкръжение са необходими някому.

Референдумът бе минал, статуята на републиката бе издигната срещу двореца и две влакови композиции извозваха царското имущество барабар с техни царски височества към турската граница, където полковник Донован им предлагаше почести и котлова храна. Осиротял, дворецът немееше сред София, запечатан с червен восък и караулни прегради.

Миналото на трима царе тънеше в сянка, сякаш никога не е било, разтърсвано от лозунгите и песните на едно ново време. В тези исторически дни бяха създадени няколко граждански бригади, чиято цел бе вътрешната охрана на двореца. Всичко, заварено в него - от мебелировката до гипсовите орнаменти, символи и амурчета, - трябваше да остане непокътнато, обявено със специална заповед за собственост на народа. Група ученици попаднахме в една от бригадите и получихме неочакваната поръка не само да пазим, но и да почистваме завареното богатство. Пред нас се изправи един чичко, който по-късно ни се представи като Орлин Василев, и твърде подробно ни обясни, че всичко в тази "царска къща" е история, свързана с драмата на България. "Пазете я като очите си - каза той, - защото утре народната власт може да я превърне в най-красивата българска гимназия." После ни раздадоха по един пистолет без пълнител, ей така на, за авторитет, и ни забраниха да ходим по паркетите с обувки.

Ученическата дружина прекара в двореца цели две нощи. Никой не склопи очи, защото онова, което видяхме по стаите и коридорите, ни хвърли в трескаво вълнение. И досега си спомням като в приказка голямото парадно огледало на главното стълбище, в което се оглеждахме на групи, сякаш образите ни се къпеха в сребро. След време започнахме да отваряме огромните дъбови врати, да палим полилеите и аплиците, да слушаме като захласнати звъна на всевъзможни часовници и разбира се, да опитваме със смях меките седалки на фотьойлите. Уж беше тихо, много тихо, а някакъв мек кадифен шум ни заливаше отвсякъде, пропит с непознати ухания. Чорапите ни се плъзгаха по пода, изработен от всевъзможни орнаменти, и често се спирахме пред статуи и статуетки, чиито имена не знаехме, но класическата им голота ни смущаваше.

Вече бяхме юноши и един сдържан, но неприличен смях се носеше из коридорите. На някои от лакираните бюра намирахме военни карти, притиснати от артилерийски лупи и пергели, а на други откривахме непопълнени заповеди за награди, за смъртни наказания и грамоти с емблемата на Райха. Но за чест на младите ни ръце нищо не покътнахме, защото вече знаехме, че историята е неприкосновена. Накрая един шегобиец откри някакъв огромен клозет с позлатени чучури и меки седалки, което отприщи за момент детското ни любопитство, и един след друг пуснахме по една вода за "слава" на величествата.

Бях забравил всичко това и дори не съм го разказал на внуците си, но връщането на Симеон Втори в България и последвалата политическа истерия оживи отново спомена ми. За съжаление дворецът не стана гимназия, но изведнъж се оказа, че в България все още има хора, които биха искали да влязат в него като царедворци.

Отначало това ме разсмя, но като гледам разни физиономии и слушам овациите по улица "Шишман", усещам, че миналото иска да се върне. И си мисля колко низко може да падне тълпата. Колко напразни са усилията на прогреса, когато мъката е объркала духовете и е смачкала елементарното им историческо достойнство.

Не знам как се чувства Симеон Втори, но много от тези, които го акламират сега, преди години можеха да подпалят двореца барабар с него. Но слава богу, по онова време имаше не само здрава власт, но и умни деца, чието съзнание стоеше над паниката и страстите. Те наистина имаха чувството за обществен дълг и национално приличие. Те не искаха да рушат миналото, както направиха сините тълпи след 10 ноември, а да го преродят и да го натоварят с нови социални задачи. За съжаление други грешки им попречиха да сторят това.

Историята с двореца през 1946 година е просто един детайл. В нея има нещо колкото наивно, толкова и сантиментално. Но ученическата група, която го охранява цели две нощи, не е измислица.

Подобно на Лувъра, на Тюйлери и на Зимния народът се оказа по-благороден от онези, които наказваше. Той превърна дворците в музеи и с това спаси честта на бурята. Гаврош не е само дете. Той е символ и на доброто. Един малък, но разумен почитател на красивото, който може да препикае една царска тоалетна, но никога няма да взриви историята.