Прът в колелата на идеите за оживление на българската икономика от десетина години насам е огромният външен дълг на изпадналата в дълбока криза българска държава. Откак бе сключено споразумението с Лондонския клуб нищо ново не е направено да се облекчи



бремето на дълга



Икономиката, в това число частното стопанство, се превърна в заложник на държавния дълг. Всяка година от страната се изливат над 1 милиард долара, за 10 години на кредиторите е изплатена сума, горе-долу равна на целия дълг от края на 1989 г., но дългът си остава неизменно около 10 милиарда. В началото на прехода към пазарна икономика дълговият проблем изглеждаше логически прост - от една страна, държавата дължи на чуждите си кредитори, но пък, от друга страна, има огромна собственост. Изглеждаше достатъчно да се продаде само част от държавната индустрия, за да се изплати изцяло външният дълг. В началото на 90-те години имуществото на българската държава се оценяваше за над 40 млрд. долара. Оценката, дадена от "Лойдс" само на "Нефтохим" беше за 4 млрд. долара. Но междувременно



собствеността се стопи, дългът остава.



Вече е приватизирана над 80% от държавната собственост, а задълженията на държавата останаха на предкризисното ниво. От приватизация на останалото държавно имущество явно не можем да очакваме да се покрият сумите, които държавата дължи към чужбина. Очертава се нерадостната перспектива плащанията по държавния борч да надхвърлят 1/3 от бюджета, при това без шанс да намалява дължимата главница. Със задължения за 10 милиарда долара при годишен брутен продукт малко над 12 милиарда България трайно се нарежда в групата на свръхзадлъжнелите страни, а този статут поражда далеч по-тежки



косвени проблеми



наред с прекия проблем за нарастващата относителна финансова тежест на дълга. Като корпоративни граждани на една свръхзадлъжняла държава българските фирми и банки не могат да разчитат на достъп до световния финансов пазар. А дори и при свръхобезпечения някоя чужда банка да се престраши да кредитира проект в България, в лихвите се калкулира риск като за неизправен платец. Българският кредитополучател плаща 2 до 3 пъти по-висока лихва по кредитите си в сравнение със своите европейски конкуренти. Българският бизнес не може да получим дори обичайните условия при международни сделки. Щом сме от рискова държава, значи трябва да плащаме предварително по вноса, докато на нас плащат обичайно, след като получат стоката. Ако съберем едно на друго преките плащания по дълга и цената, която косвено плащаме като лош длъжник, ще излезе, че външният дълг ни струва поне 2 млрд. долара годишно. Тази цена е доста по-висока от пазарната лихва на международния пазар и затова се налага



да изплатим дълга час по-скоро,



за да се нормализира общото финансово състояние на страната. Тежкото решение за ударно намаляване на задлъжнялостта към чужбина се е налагало да вземат редица страни преди нас. Такава национална програма за намаляване на външния дълг приеха например в Индонезия и Корея преди 2 години. Резултатът се почуства веднага. Лесно е да се каже: да върнем дълга, но откъде ще се вземат парите за погасяване на външните задължения отведнъж? Това е един от главните въпроси, на който трябва да отговори следващото правителство. Възможности има. Достатъчно е да се предвидят разумно атрактивни условия, та фирмите и гражданите да имат интерес



да откупят външния дълг.



Ако държавата емитира национален заем в облигации, по които държателите ще получават да речем десетина процента текущ доход, този инструмент ще се окаже прекрасно средство за спестяване. Срещу тези облигации може да се откупи част от външния дълг. Ако държавата се задължи да приема облигации по външния дълг срещу част от данъчните задължения на фирмите и да издава гаранции по паритет срещу залог на такива облигации, компаниите ще имат интерес да ги купуват. Друга част от дълга може да бъде суапирана, т.е. заменена срещу нови облигационни емисии на държавата. И най-накрая, част от външните задължения могат да бъдат откупени обратно или преоформени. Блъф е, че не могат да се предоговорят условията по сделката с Лондонския клуб. Напълно реално е на кредиторите да се предложат нови инструменти, за които те доброволно да обменят Брейди-облигациите. Начини ще се намерят, стига да имаме правителство, което си е поставило задачата да реши дълговия проблем на страната.