|
- Данче, кажи какво да ти изпеем за душата, пита Ислям.
- Душата ми спи, отвръщам. (И как няма да спи, като купонът тече вече втори ден - б. а.)
- Абе, мани я душата, тя е мимолетна. Преходна демек. Днес е тука, утре я няма. Ти си питай сърцето, че сърцето е вечното, то е за приятелите, нали така, философства Ислям.
Действието се развива до "вилата" на Невен Устов край родопското село Гьоврен (община Девин). Вилата е кокетно миниатюрно къще: на първия етаж - стайче с голяма камина и голяма маса, на втория - спалничка. Невен е директор на училището, жена му Гюлтен е бригадирка в местния шивашки цех. Те двамата са поканили цялата рода и приятели от разни краища на България (че и от чужбина) на "изпращане" - малкият им син завършва Техникума по радио и телевизия в Девин.
Абитуриентът Николай и батко му Станислав въртят чевермето. Ислям (който е женен за сестрата на Невен), от време на време дава акъл какво да правят с огъня - освен титаничен певец той е и спец по правилното печене на агнето и бомбара. (Бомбар е шкембето, натъпкано с всичките дреболии, което също се върти на отделен кол над огнището.)
Тук всъщност
всички вадят отнякъде страхотни гласове
"Ама на бай Иван (това е "възродителното" име на Ислям) гърлото му е пробивано с най-широката бургия", хвали го Невен. Предишната нощ, прекарана на маса, хич не се е отразила на домакините. (Само ние с германеца Райнер гледаме леко отровено, ама нейсе.) От 7 предната вечер докъм два-три сутринта беше официалното "изпращане" на Ники.
В една стая в училището бяха опънати дълги маси за целия род и всичките приятели. "Малка сватбичка", както казва Невен. "Абитуриент - абитуриент, всеки повод трябва да се използва, че иначе как ще ви докарам всичките тука. Пък и както пее твоят любим Фреди Мъркюри, шоуто трябва да продължава", наставлява ме той. "Иначе за бала другата седмица ще каним вкъщи на кафе и сладки като в София", додава Гюлтен.
Тук обичат "сватбичките". Кметът на Гьоврен Сали Чобан ще прави веселба след три дни за войнишката клетва на сина си. Затова той и жена му Сание много настояват да останем всичките и за техния купон. Разправят как предния ден са били на изпращане на абитуриент в Девин. "Много хубаво беше, само булка липсваше да е истинска сватба", хвалят те домакина.
Между "сватбичките" животът никак не е лек
Сутрин се става по тъмно - все има някаква работа, според сезона. Картофи, фасул, сено - друго по чукарите трудно вирее. (Като се качим в планината да косим - по четири-пет нощи там спим на палатки, обяснява големият син на Невен - Станислав.) В Гьоврен живеят 1100 души. Преди пет години повечето нямаха работа. Сега почти всички жени са заети в шивашката промишленост - в селото или в Девин. При мъжете е по-зле. Работата в горските стопанства в Широка лъка и Триград е сезонна. "Зимата жените са на работа, а мъжете - в кръчмата", разказва кметът Сали. "И ток няма за уличното осветление, бюджетът не стига, а жените по тъмно ходят и се връщат от цеха", жалва се той. "Ама пътя съм го оправил, да не им е кално".
"Пътят" са стръмни тесни пътечки между къщите. Преди 2 години можеше човек да си изпотроши краката из камънака по тях, но сега са покрити с бетон.
Сали е либерал - спечелил е изборите като кандидат на Желю Желевата партия. Като дойде в София, задължително се отбива в офиса на "Дунав" 4. При споменаването на този адрес в команията избухва масов смях. Кметшата Сание, усмихната до ушите, вика: "Леле, как щях да му откъсна аз главата!"
Най-накрая разказват случката. Двете "С" (така се обръщат един към друг Сали и Сание) са примерни мюсюлмани и по време на рамазана говеят (т.е. не ядат и не пият нищо от изгрев до залез.) Добре ама Сали и Невен дошли в София и се отбили на "Дунав"4. А там румънският посланик връчва на Желю Желев орден за заслуги към демокрацията. И, естествено, се лее шампанско и разни месни изкушения наредени...
"Прибираме се ние в Гьоврен, ама имахме работа в училището и решаваме да се обадим в къщи да не се тревожат", разказва Невен. "И вземам аз телефона и казвам на Сание -
твоят съгреши, пи шампанско.
Да не ти казвам какво последва... Опитвам се после да оправя работата, казвам й - майтап, бе Сание, ама тя..."
Подхващаме политиката. "Абе, какво правите вие в София, какъв е тоя цар, бе", вика ми в ухото учителят Исмет Далов, защото от гайдата не можем да си чуем приказката. "Нали Левски е казал "чиста и свята република", ние сме за Левски. Ако аз някога стана премиер на България, в кабинета ми ще има само един портрет - на Левски." Исмет представлява Евролевицата в селото.
Опитвам се да разбера какви още партии има в Гьоврен. Имало малко николапетковисти, малко бесепари. "За нас тук е най-важно семейството, съседството, приятелството, селото да е добре. Политическата принадлежност идва някъде на четвърто място", кори ме Невен за професионалния ми идиотизъм все за политика да питам. После най-разнопартийни гласове ми се жалват, че за тях партиите им се сещат само като дойдат избори - пристигат, обещават им всичко, за да гласуват, и ги забравят. "И сега ще е същото" - стигат до консенсус гьовренци и затварят темата.
Рамадан Шанов, секретар на читалището на обществени начала (т.е. без заплата) обаче сам ми признава, че е от "Гергьовден" и бил събрал вече 15 гласа. В това време неговият син Велизар - ученик в музикалното училище в Широка лъка, надува гайдата от "сцената" и пее великолепни родопски песни. Съпругата на Рамадан - Руфие, ми се оплаква, че едвам спасили детската градина от закриване. (Тя й е директор.) А там децата научават български, защото повечето в къщи са си говорили само на турски.
Почват
майтапи за владеенето на турския и българския.
Тук са сменили имената през 1976 г. Гьоврен и още две турски села в района са минали "под ножа" заедно с българомохамеданските. Като се започва "възродителния процес" през 1985 г. обаче и тук идва агитацията за българския произход и обичаи.
"Трябваше да правим граждански ритуал на погребенията", разказва ми Невен. Бяха раздали написано слово, което да се чете на гробищата. Почва да чете нашият, ама вместо "скъпи опечалени", вика "скъпи опълченци". Ние, младите, се хилим. А неудобно - покойникът уважаван човек от цялото село. Поправи се... А на следващото погребение, пак: "Скъпи опълченци..."
Имало ли е някакво голямо насилие, питам. Не. Като обрязал големия си син, Невен го викали да му се карат в "партията": "Затова ли те пратихме да следваш!" "Как сте ме пратили, бе. Аз си издържах изпитите, аз си плащах храната и квартирата", казал той. "И те пък взеха, че ме издигнаха, ха-ха-ха "...
Сега в Гьоврен по въпроса за имената цари пълна демокрация - кой каквото и както иска се нарича - негова си работа. Казват, че мразят фанатизма, но фанатично защитават честта на Гьоврен.
"Нашият джи пи, представяш ли си, писал в "Труд", че тук нямаме пътища, че само с каруци ходим, не го е срам", жалват се един през друг. "Чакайте, бе хора, може докторът така да е искал да ви помогне, защото пътят до тука е страшно разбит", опитвам се да успокоя обстановката. Гьовренци обаче са смъртно обидени. "Какви каруци, ние тука изобщо нямаме каруци, а коли,
даже и мерцедес имаме -
ей го там момчето." Собственикът на гьовренската гордост - мерцедеса, е Джамал Сеизов. Той държи кафене, ресторант и сега иска да отвори цех. Има помещение, готов е и машини да купи. Само още не може да си намери мющерия-поръчител, та не знае какво точно производство ще завърти.
Бизнес-гордост на селото е и Сали Коджа, представят ми го като "нашият КФОР". Той е един от управителите на шивашкия цех, който дава работа на около 200 души. Шият дрехи за чужбина - Германия, Франция...
Хем се хвалят, хем като почна да питам, ми се карат: "Стига си работила, хайде да си ходиме!" "Хайде да си ходиме" тук значи "наздраве". Сещате ли се колко трудно е да си тръгнат гостите...
----------------
Б.Р.
В. "Сега" и основно училище "П.К. Яворов" в Гьоврен искрено благодарят на издателствата "Хемус" и "Слънце", които дариха книги и учебни пособия за 142-те деца в училището.
|
|
|
|
|