|
Класическият аргумент против (до голяма степен подкрепян от външните финансови институции и особено МВФ) е, че държавата не трябва да избира печеливши или губещи отрасли. Подобен железен аргумент може леко да разбие плахи опити за поглед отвъд видимото и общоприетото. В страна, изтерзана от прекомерна намеса на държавата и на политическия елит в стопанския и обществения живот, да се говори въобще за роля на държавата в подобни процеси е най-малкото проява на лош тон.
Натрупаният опит в българския преход, както и в другите страни от Централна и Източна Европа, обаче недвусмислено показва, че поради неразвита пазарна инфраструктура и пазарни отношения в тези страни
пазарът не е в състояние да се саморегулира,
т. е. той не е в състояние да налага по естествен път оптимални макроикономически и отраслови пропорции на национално и регионално равнище.
В тази обстановка политиката на "блестяща изолация" от страна на държавата е не само контрапродуктивна, но и усилва структурните и отрасловите дисбаланси на макроравнище, като съществено ограничава възможностите за политика на растеж и нарастване на доходите.
Резултатите от 4 години реформи у нас красноречиво показват, че там, където има дефицити в реформата, те са свързани именно с несработили саморегулиращи се механизми. Да вземем стълба на валутния борд - нарасналите златно-валутни резерви. Това, че те не "захранват" вътрешния икономически процес чрез реципрочно нарастване на кредитната маса, говори за дефицит в механизма на саморегулиране.
Същото може да се каже и за драстичната разлика между лихвите по депозитите и лихвите по кредитите. Тя не може да се обясни само с търговски, отраслов или държавен риск. Да не говорим за "мъките" по креативното използване на средствата по програма САПАРД. Отсъствието на действени механизми за въздействие върху кредитната политика, на заетостта и експортното стимулиране доказаха, че пазарът не е в състояние да генерира сам очакваните баланси - лихви, работни места или експортен ръст, точно в същата степен, в която например банките не трансформират левовата или доларова маса в кредити за фирми и граждани.
Догматичната вяра във всемогъществото на пазара може лесно да дискредитира либералните варианти на стопанска политика и да предизвика "естествен" общ стремеж към повече "силна държава" и централизъм.
Още един подобен парадокс в икономическата политика е, че потенциалните "приходи" от подобна политика - съкратена държавно-стопанска администрация, намалени разходи от бюджета за управлението на държавната собственост, в това число и от "ударната" приватизация, много скоро се "компенсират" с лихви от никнеща нова бюрокрация, необходима за компенсиране на социалните разходи, от пропуснати ползи от дивиденти в печеливши предприятия и т. н.
В българския преход има значителни противоречия между това, което пазарът може да предложи на държавата като ползи, и това, което тя прави за него. По презумпция реформите създават "нестабилност", защото отразяват различни ориентири и ограничения: вътрешни и външни, политически, идеологически, икономически, социални и т. н. Така например в началото на 90-те години идейните мотиви в аграрната реформа взеха връх пред икономическата логика и анализа на потребностите на българското земеделие в контекста на европейските и глобални процеси.
Предстои приватизацията на естествените монополи и изграждането на физическата инфраструктура, което предполага нов прочит на взаимодействието между държавата и пазарни субекти. В този контекст предстои да намерим най-точния
баланс между макроистините на международните финансови институции и собствените си потребности
в изграждането на действена и ефективна система за съгласуване на интереси на бизнес и държава. Между многото въпроси, касаещи отношението към държавата, има поне няколко, на които сме длъжни да отговорим:
- Каква е целта на държавата по отношение на нейните активи? - Да продава на всяка цена или да продава, когато й е изгодно?
- Възможно ли държавата да се освободи напълно от своята собственост?
- Къде, кога и колко държавна намеса е полезна в икономика?
Отговорът не е лесен най-малкото поради две обстоятелства. От една страна, държавата постоянно придобива собственост - обезпечение срещу вземания (данъци, такси и т. н.), собственост по проекти, които се финансират с държавни средства и т. н.
От друга страна, няма логика държавата да не се подчинява на логиката на поведение и интерес на всеки друг собственик на активи. Защо например тя трябва задължително и без оглед на пазарна конюнктура или алтернативни стратегии да продава, включително на загуба, само и само да изпълни идейни заклинания.
Тук чувам гласа на борците срещу естествените монополи и веднага се присъединявам към тях. Действително капитализацията на специфичните привилегии на държавата чрез естествените монополи им оказва мечешка услуга.
Днешните големи печалби са утрешни големи загуби,
когато се отлагат стратегиите по преструктуриране на монополите, при сигурни загуби за потребителите на услугите на монополите.
В случая с БТК бяхме на път да се откажем от своя държавен монопол и да попаднем на друг. Няма логика в това да се отказва на българските граждани да бъдат притежатели на акциите на телекома (и на другите естествени монополи), на своите мениджъри да имат дял в управлението (разбира се, при спазване на конкурентното начало по договори за управление с всяко друго предложение от международна компания по управление), а да се гласува безапелационно доверие на други.
Постоянно се търси стратегически купувач, без да си дадем ясна сметка какво той представлява или какво точно търсим. Не съм далеч от мисълта, че някои у нас бяха склонни да търсят "стратегическия" купувач, за да могат да се самоотъждествят като "стратегически" продавач.
Прилагателното "стратегически" не компенсира дефицита в съществителното "инвеститор"
Не по-малко стратегически като инвеститори могат да бъдат българските граждани, които притежават акции от който и да е естествен монопол, застрахователен или пенсионен фонд, инвестиционно дружество, банкова или финансова група. За нас, българите, обаче сега е по-лесно да си купим акции и дялове от "Майкрософт" или от чужд инвестиционен или пенсионен фонд, отколкото да инвестираме в български бизнес. И тук естествено стигаме до фундаменталния въпрос на прехода у нас - ниската капитализация на българската икономика.
Няма никаква логика до отказваме на собствените си вложители и притежатели на финансови активи възможността да инвестират рентабилно чрез фондовия и облигационен пазар, а да разрешаваме на банките и финансовите институции да инвестират в чужбина. Банките не могат да бъдат винени за този вътрешен комфорт, тъй като не са принудени да се конкурират с други алтернативи на вложения - акции и облигации. Без да подценяваме ролята и значението на финансовата стабилност и значението на оздравителните процеси в банковата ни система, трябва да си дадем сметка за новите системни рискове. Управленското уравнение е много по-сложно и там с алгебрата от макросхемите на МВФ не може да се върви напред.
Фирмите и гражданите, улеснени от новите Интернет-технологии и либерализацията на износа на капитал, ще продължават да се стремят да изнасят капитали в търсене на по-благоприятни възможности за инвестиции - сравнете доходността на акциите на IBM например и лихвата по депозита в която и да е българска банка.
От една страна, не е нито морално, нито правилно, банките да имат право да изнасят капитали в търсене на сигурност и доходност, а гражданите и фирмите да бъдат вкарвани в задължителен брак с ниските лихви по депозитите. Една от големите слабости на реформата през 90-те години бе именно, че постоянно вземаха връх нуждите на банковата и финансова система, а се пренебрегваше анализът на проблемите на микроравнище - при произвеждащия и потребяващ човек или фирма. Добавената стойност и брутния вътрешен продукт - алфата и омегата на икономическия растеж и социалното развитие - заетост, демография, здравеопазване, образование и други, се постигат не в кабинетите, а от функциониращата икономика на микрониво.
Ограничавайки възможностите за рентабилно вложение, ние до голяма степен
ограничихме социалната база на реформата
Ако в края на вечерните новини българският избирател съсредоточаваше поглед в котировката на своите ценни книжа, той не само по-лесно щеше да разбере логиката на пазара, включително на разходите на реформата, но и щеше окончателно и безвъзвратно да скъса с утопии на леките печалби и предизборните обещания. Същият този избирател щеше да разбере и защо България трябва още по-категорично да върви по пътя на интеграцията си в евроатлантическите структури.
Напълно несъстоятелни са и "грижите" на противниците на развитието на българския фондов пазар да опазят от рискове несъстоялия се българския спестител-инвеститор, при това не само във предприятия, но и големи проекти на инфраструктурата. Всички знаят, че инвестициите в акции на "сини чипове" компании не е нито по-рисковано, нито по-малко доходно от вложения по депозит.
Време е да се освободим от собствените си страхове и предразсъдъци и да превърнем държавата и гражданина на България в партньори в инвестиционния процес, като се ориентираме по духа, а не по буквата на съветите, които идват отвън.
------------------
* Авторът е посланик в Русия и председател на Българския икономически форум. Преди да поеме поста в Москва, бе шеф на Агенцията за чуждестранни инвестиции.
|