|
Приятелят на моя враг
"НАТО не ни е враг, но е голям приятел на нашите врагове, които атакуват бъдещето на страната", каза правителственият говорител Антонио Милошевски уж за да разсее напрежението, но с обратен ефект. Принципът "приятелят на моите врагове е мой враг", който действа независимо от словесната мъгла и уличната омраза, само го потвърди.
Въпросът е какво да прави България, която иска да бъде приятел едновременно и с Македония, и с НАТО. Очертава се ситуация, която ще бъде неизмеримо по-сложна от дилемата по време на косовската криза. Тогава официална София избра да бъде с НАТО и с косовските албанци, докато вестниците и народът симпатизираха на бомбардираните югославяни. Извинението на властта за нейния непопулярен избор в деликатната ситуация бе, че тя е против режима на Милошевич, който трябва да си отиде на всяка цена - ако ще и с бомбардировки. Защото е недемократичен. Шансът на правителството на Иван Костов тогава бе, че можеше да сочи общ враг заедно със западните сили. По правилото "врагът на моя враг е мой приятел" Брюксел оцени положително политиката му и го възнагради - допусна България до официални преговори за членство в ЕС, натисна Румъния за втория мост над Дунав и вдигна шенгенската бариера.
Снишаване
Сега България тръпне в очакване да бъде поканена за член на НАТО на следващата среща на високо равнище на Алианса догодина в Прага. Но старите заслуги едва ли ще й бъдат достатъчни, за да представи силно кандидатурата си. В любовта доказателствата за обич трябва да са системни и кризата в Македония ще бъде нейното следващо изпитание. Ако напрежението между македонците и Запада продължи да се задълбочава - а всичко показва, че се върви в тази посока, - София може да се окаже изправена пред библейска дилема. Според Вехтия завет Господ изпитал вярата на Аврам, като поискал да му принесе в жертва сина си. И библейският герой едва не заклал детето си. Добре че в последния момент ангел хванал ръката му и го спрял.
В нашия случай можем да си кажем само едно: добре че Костов падна навреме, защото както се бе увлякъл да оправя македонската криза, вече щяхме да отнасяме удари и от македонците, и от западняците. Новата власт има шанса да й се признае право на сдържаност поне през първите сто дни, но какво ще прави по-нататък, не е ясно. Не е изключено да избере пасивния подход, но това едва ли ще й помогне. До срещата на НАТО има прекалено много време, а събитията в Македония се развиват главоломно. Мълчанието на София много скоро ще стане подозрително и на двете страни (без да се броят албанците).
Време разделно
Настава време медиите и властта отново да се разделят, както бе по косовската криза, защото за разлика от дипломатите журналистите не могат да мълчат. Те не могат да дадат рецепта как да се реши проблемът, но поне трябва да изложат фактите. А те са следните: западната политика на Балканите, и в частност в Македония, може да се определи по всякакъв начин, но не и като успешна. Нейната официална цел бе да предотврати етническите прочиствания и да запази целостта на държавите, но сякаш стори точно обратното. Колкото Косово е част от Югославия и създава условия за етническо съжителство, толкова утре и Македония ще бъде определяна като единна многоетническа държава.
Впрочем ето какво по-точно се твърдеше само преди месец, когато македонци и албанци се готвеха да преговарят с посредничеството на пратениците на ЕС и НАТО, и какво става днес. Западът поиска от Скопие да престане да прилага несъразмерно голяма сила срещу албанските екстремисти, защото те били леко въоръжени и не представлявали чак толкова голяма опасност. Под този претекст НАТО даде покровителството си на албанците в Арачиново, които на 28 юни се изтеглиха с оръжията си (минохвъргачки, гранатомети, картечници и др.) и се прегрупираха. Няколко дни след това в. "Фигаро" цитира западен представител: "Влизайки в Арачиново, бяхме смаяни. Пред нас се оказа не някаква разпасана банда, а опитни бойци. Албанските партизани могат да мобилизират до 6000 души. Срещу тях по западни оценки могат да излязат не повече от 1800 боеспособни македонски войници. Македонските ръководители не си дават сметка, че съотношението на силите е по-скоро неблагоприятно за тях." Тогава защо трябваше да се връзват ръцете на Скопие? Защото след Арачиново бе признато правото на бунтовниците да бъдат страна в споразумението за примирие, подписано на 6 юли, отбелязва "Фигаро".
Когато преди месец Франсоа Леотар се стягаше да пътува да Македония и заяви, че Армията за национално освобождение (АНО) трябва да бъде страна в преговорите, думите му предизвикаха скандал и трябваше Брюксел да го опровергава под предлог, че не знаел какво точно говори. Седмица по-късно казаното от него вече бе факт.
Кой беше пръв?
След подписването на примирието албанците използваха затишието за ново прегрупиране и удариха с още по-голямо настървение. Западни източници побързаха да обвинят македонците, че те първи са открили огън. На 24 юли обаче пратеникът на НАТО Питър Фей уговори в Косово лидера на АНО Али Ахмети да се изтегли на позициите, заемани преди примирието, и той се съгласи. Въпросът е: след като албанците са се отбранявали, как са се оказали на по-предни позиции? Притиснати от фактите западни представители вчера се възмутиха, че на тях се приписва твърдението за нарушаване на примирието от страна на македонците, а те не били казвали подобно нещо.
Западните посредници се кълнат, че правят всичко възможно да запазят целостта на македонската държава, но се получава точно обратното. Те подмениха дори Плана Бадентер, който уж щеше да бъде основа на евентуално споразумение за конституционна реформа. Френският конституционалист Робер Бадентер, бивш министър на правосъдието, който съветваше македонците, когато си писаха конституцията през 1992 г., препоръча да не се въвежда принципът на единогласието при вземането на управленски решения в Македония, за да не се даде възможност на малцинството да има блокираща роля в държавата. Той настояваше за местно самоуправление на албанците и по-голяма роля в централните органи. Леотар и Пардю обаче почти извиха ръцете на македонците да приемат правото на албанско вето.
Последен рубеж - езикът
На македонците обаче не им издържаха нервите, когато трябваше да признаят албанския език за втори официален. Това би означавало например в парламента всеки депутат да говори на своя език, а другите да го разбират чрез преводачи - като в Европарламента.
"Слагат на масата ни документ за разрушаване на Македония", скочи премиерът Любчо Георгиевски. "Македония ще бъде единственият случай в историята, когато война е започнала заради езиков спор", коментира лидерът на една от двете албански партии Арбен Джафери.
Българите знаят колко чувствителни са македонците по въпроса за езика. Западняците също го знаят, но не се трогват: "За македонците, народ, чийто език бе оспорван от национализма на неговите съседи - Сърбия, Гърция и България, - албанският език е враг на портата", констатира излизащият в Париж американски всекидневник "Интернешънъл хералд трибюн".
Че Западът не е коректен, се вижда и от западняците. Че София не може да му се опъне, е повече от разбираемо. Но и че не може да се изправи в защита на македонския език - това е ясно на всеки българин. Стигна се до ситуация, когато всеки ход може да бъде погрешен, както и всяко бездействие. Предстои тежко изпитание за българската дипломация или поне за онова, което е останало от нея.