У нас демокрацията до голяма степен се възприема като тържество на формата над съдържанието. Във времето на живковия волунтаризъм беше трудно да се хванеш за някакви ясни, твърди свои права, всяка заповед беше предпоследна, всеки проблясък в гаснещото генсекретарско съзнание можеше да преобърне всичко, което си си подредил. Сега бързаме да вземем своя реванш: колчем някакъв член или разпоредба ни гарантира някакво право, готови сме да мачкаме, да отстояваме докрай нашето. Нали е капитализъм, човек за човека е вълк, какво искате?

Имам предвид, разбира се, последните действия на президента Стоянов по назначаване на медийната си квота, може би посланици и шефове на служби. Сигурно има право да го направи и в последния ден на мандата си и вероятно на никакъв закон не може да се позовем, за да го обвиним. Но така би трябвало да не се прави. Защото новият президент сега е поставен в сложната ситуация да работи с хора, които не е назначавал, и практически няма как истински да носи отговорност за действията си за един дълъг период от време. На практика онова, което ще трябва да стори, е, наместо веднага да почне да работи, да посвети много усилия - а може би задкулисни игри, пазарлъци - на отърването от наложените му хора, за да сложи свои. Спомнете си как назначаваше и сключваше приватизационни сделки СДС - партия, от която очаквахме да задава европейски тон - в последните месеци на управлението си. Имат право, всичко е коректно, по закон. Само че така не се прави. И нека не вървим повече назад през тия 12 години.

Ако се замислите, всяка нова власт у нас трябва да почне с



мъчително разчистване на терена



- това предизвиква вой, падане на рейтинг и тъй нататък. Защо е така? Защото не сме приели простото, ясно правило на демокрацията, че онзи, който идва, има не само правото, но и задължението да избере екипа си, за да може да съдим после лично него. В този смисъл подобно залагане на кадрови мини е в ущърб и на единия, и на другия от опонентите - както всяка мина, то просто прави политическия терен непроходим.

Обратно, оставките, подадени от двамата силно маркирани политически посланици Димитров и Сугарев, ми се виждат израз на много здравословен дух в нашия обществен живот. В това няма провокация: просто тези хора държат на своите много ясно заявени публични позиции и въпрос на чест е да напуснат постовете си тогава, когато става необходимо да представляват бившия лидер на "врага" - БСП. Никой не ги задължава, но тук става дума за неписани закони, които са естествено продължение на писаните. Не разбрах защо това толкова ядоса господин Кошлуков, който поиска те да върнат заплатите си за три години. Не би ли било много по-абсурдно такива хора да се барикадират с членове и алинеи и да седят до дупка? Не е ли по-странно, че други, професионални анти-БСП-исти се ослушват? Подобен достоен жест извърши и генерал Атанасов, и срещу него пак изригнаха всякакви обвинения и тълкувания. Но тъкмо



оставката в случая е естественото,



а оставането на поста - отклоняващото се, което следва да се тълкува!

По идея "новото време" носи обещание за нов тип политическа култура на съгласието и преодоляването на безплодните сблъсъци, наследени от студената война. Прекрасно. Само че приемат ли това останалите политически играчи? На практика свидетели сме на рязка смяна на едва установилите се неписани правила - например НДСВ отказа да обсъжда в парламента правителствената програма, премиерът загадъчното мълчи по всички въпроси, а междупартийните отношения вече никой не разбира. Особеното на един публичен политически етос е в това, че той се възприема и следва достатъчно дълго време, че не се променя твърде често (пък било то - към добро). А там, където силният на деня налага своите неписани правила, те неминуемо почват да се възприемат като самооправдание.

Моделите за публично поведение у нас обикновено се обосновават с "така е в нормалните страни". Но примери от западната демокрация най-различни, ораторите винаги могат да си намерят образец, който показва, че това, което се върши е "нормално". И понеже едва ли някой познава всичките практики в чужбина, няма кой да ни предложи истина от последна инстанция.

Работата е там, че



политическа култура няма как да се внесе отвън и на парче,



така, както се прави с хилядите страници на европейското законодателство. Тук с времето трябва да възникне консенсус около въпроси като това как се предава властта, например. Досега това най-често ставаше, както си предават детето разведени родители; понякога новият началник дори не успяваше да срещне стария и трябваше като археолог да реконструира какво се е случвало в службата по архиви разкази на очевидци. Време е също да възникнат неписани правила за представителство на парламентарното малцинство, за начините, по които едно твърдение се приема за вярно или за погрешно, и още много такива неща.

Но времето минава, а правилата продължават да се менят. Вероятно проблемът е в липсата на една минимална спойка вътре в българската политическа класа. В нея може да се влезе далеч по-лесно отколкото другаде, още по-лесно може да се излезе. Бих се учудил, ако средната продължителност на активния политическия живот за последните 12 години тук надхвърля 4-5 години. Към това добавете липсата на елитни училища, от които да се набират кадри и ролята на приятелства, случайни срещи и симпатии в конструирането на този елит. Какви правила могат да се установят там, където в играта непрекъснато влизат съвсем нови хора, които панически бързат? Ако нямаш интерес да работиш за публичния си образ в една дълга перспектива, защо да се подчиняваш на неписани правила, защо да мислиш, че по-важно от конкретната политическа печалба е да останеш вътре в публичното поле, а не да бъдеш изключен от него? Тук стигаме до всеобщия български (или посткомунистически) нихилизъм - и без това всичко е обречено, дай поне да използувам, докато ми е паднало.