В последно време е почти невъзможно да се намери пример на съвпадение на декларирани намерения, на практически мерки и на напълно положителна оценка за тях.

Колкото по-добре изглеждат макроикономическите показатели на страната и колкото по-оптимистични стават прогнозите на анализаторите за перспективите за идната година, толкова повече се засилва недоволството сред хората. Някакво мрачно и заканително мърморене под нос се носи из страната и не е ясно дали ще избие в протест, или ще си остане на фазата на засукани ругатни край масата.

Повечето от хората у нас все пак имат основание да хвърлят мрачни погледи наоколо си. Ето пример. Статистиката изчисли инфлацията за периода януари-декември на 4,2%. Само за ноември поскъпването е символично - 0,2%, далеч под отчетените за октомври 1,7% или септемврийските 1,3%.

Но тази сметка е на базата на така наречената голяма кошница. Поскъпването на малката кошница, в която са включени 100 жизненонеобходими стоки и услуги, е 5,6% за времето от януари до декември. Така се потвърждава тенденцията, че обикновено ударът с цените е именно върху най-необходимите стоки, при които търсенето е нееластично - колкото и да се вдига цената, все пак трябва да се яде, нали? Но малката кошница засега не служи за нищо друго освен за отчитане на мизерията на малкия човек.



Реалните доходи на хората със сигурност



не са пораснали със същия процент, спестяванията в края на годината ще се окажат леко обезценени, а издръжката на живота на един човек ще стигне 300 лева, което в момента е над една средна работна заплата. И това на фона на няколко очаквани в началото на идната година повишения заради новите акцизи и разширяването на обхвата на ДДС. Алкохол, цигари, кафе и лекарства със сигурност ще се появят в магазините с по-високи цени.

Като се погледнат сметките на кабинета, сериозно реално повишаване на доходите не се очаква и през идната година. То си остава перспектива за неизвестно бъдеще време, ако изобщо се случи.

От това идва и мрачното настроение. Българинът откровено декларира, че положението му се е влошило, и далеч по-тревожното е, че не вижда особена перспектива поне в близките години. Не случайно след светлите предизборни обещания на новите управляващи и след липсата на поне минимална осезаема промяна нашенецът сърдито загърби политиците, отказа да се явява на избори, дори и местни, и се затвори в собствените си нерадостни мисли.

И това е само едно от кривите огледала на днешната ни действителност. Може да се посочат и други. Например



екзотичното поведение на синдикатите



В последните дни трябваше да чуем няколко не съвсем понятни техни предложения.

"Промяна" например поиска да се отпечатат 300 милиона лева и да се раздадат като 13-а заплата и пенсия, за да се оживяло производството. Само че, ако се погледне динамиката на вноса и се надникне в разходите на хората, бързо ще се види, че тези пари просто ще бъдат изядени, без да доведат до особени резултати именно в производството. Подобно действие би било и първа стъпка към смекчаване на условията на валутния борд, който от няколко години единствено е в състояние да удържи икономическата стабилност. Аргументите на "Промяна" може и да изглеждат добре на теория, но какво се случва на практика, щом се започне засилено сечене на пари, е известно още от времената на древната Римска империя. Самите ние вече сме го виждали и едва ли някой би искал голямото пропадане да се случи отново.

КНСБ пък се закани да иска от новия президент да наложи вето върху новия данък общ доход, който ще влезе в сила от идната година. Аргументът - с новата скала хората с ниски доходи на практика не получават данъчно облекчение, то важи само за най-високите доходи. Синдикатите обаче мълчат по въпроса къде бяха, когато се приемаше новата минимална заплата и защо тогава не пищяха, че увеличението е недостатъчно. Тези дни самите синдикати се залетяха да подписват споразумения за сътрудничество с така наречения едър бизнес от клуб "Възраждане".



И пак се получава изкривяване



- синдикатите се опитват по-скоро да се занимават с макроикономиката на държавата вместо с конкретната си работа в предприятията. Тук естествено веднага се появява въпросът до каква степен днешните синдикати са представителни. Вярно, че са силни в големи държавни структури (пример - БДЖ и енергетиката), както и в някои големи приватизирани вече предприятия. Но каква е ролята им в малките частни фирми, които са 98% от всички фирми у нас? Има ли ги в малките и средните частни цехове, в нововъзникналите частни фирми? До каква степен могат да защитят примерно шивачките в десетките и стотици цехчета, които работят често при мизерни и непосилни условия?

Вместо да проникнат там, където е естествената им среда, те просто се опитват да оказват натиск чрез структурите, в които са силни. Много често просто за да бъдат забелязани лидерите на централите им.

Вярно е, че изискванията и на ЕС, и на международните финансови институции са да има социален диалог и винаги да се отчита и социалната цена на провежданите реформи. Това е тенденция, която се проявява от няколко години - и се засилва.



Проблемът е кои са истинските социални партньори в България?

Защото истинските работодатели, да речем, първо, не са в тристранката и, второ, отдавна напразно настояват да се изчистят социалистическо-популистките елементи от Кодекса на труда.

Така България постепенно се превръща в държава на кривите огледала. В нея групи хора се занимават с управление, като залагат на собствените си теоретични познания. Народът пък недоволства, защото практическите му познания сочат, че нищо добро не се задава. И все повече хора живеят с усещането, че ги превръщат в шутове от някаква перверзна и мрачна зала на смеха.