|
Георги Господинов е роден на 7 януари 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". От 1993 г. е редактор в "Литературен вестник", а от 1998 г. - негов главен редактор. Темата на дисертацията му в Института за литература към БАН е върху поезията на 40-те години. Преподава в Нов български университет съвременна българска литература. Автор на две книги с поезия - "Лапидариум" и "Черешата на един народ", и на две книги с проза - "Естествен роман" и "И други истории".
--------------------
- При управлението на кой от премиерите през последните десетина години ти беше най-уютно като литератор?
- Слава богу, не съм се познавал с нито един от премиерите. Мисля, че ранният Костов, т. е. двете години след 1997 г., бяха може би най-доброто време на България от тези последни години, включително и за нас, литераторите. Наистина не разбирам енергията, екстатиката, която продължават да съдържат статиите против Костов. За мен той, бидейки и Козирог, беше човек със своите грешки, но при когото съществуваше някакъв реален динамизъм. Кроткостта сега, в момента, не ми мирише на нищо хубаво.
- Какви са очакванията ти за сегашното управление?
----------------------
- Най-деликатното за мен е, че вътре в това управление са хора от нашето поколение. Тоест това, което едно поколение винаги заявява - че трябва да се даде път на младите, че трябва да се даде път на него, то да поеме нещата в свои ръце, - се случи. И евентуалният провал на това поколение, на тези хора във властта ще бъде провал именно на нашето поколение. И след този евентуален провал ние вече няма да имаме право да кажем: дайте ние да оправим нещата, защото ние сме други, ние сме различни, ние не сме омърсени. Това окончателно ще разцепи поколението.
-----------
Това, което не ми харесва в сегашното управление, са неяснота, бавност и постоянни опити за измъкване. Толкоз. Другото е обвързването с едни съмнителни хора, за които някак си мислехме, че сме ги преживели. Това "дежа вю" е доста потискащо.
- Кое всъщност е най-страшното разделение в България в момента?
- Аз съм от Ямбол и ходя там от време на време. Хубаво е да знаем, че освен всички други деления в момента в България - делението на гласували-негласували, което е по-важно от делението сини-червени и т. н., - има едно голямо деление между столица и провинция по начина на живот.
-------------
Бедността тук не може да се сравнява с бедността там. Една от грешките на политолози и социолози е, че те правят представителната си извадка тук, в столицата. Съвсем различно е. Друга е мизерията там. Друга е безизходицата там. Друго е отчаянието там. Наистина става дума за две Българии.
-----------------
- Как ще отговориш на обвинението, че вашата четворка - ти, Йордан Ефтимов, Бойко Пенчев и Пламен Дойнов, в качеството си и на университетски преподаватели донякъде обсебихте тълкуването на новата българска литература. Чувал съм например, че един от твоите приятели от тази четворка преподава сам себе си в Нов български университет...
- Не, на обвинения няма да отговарям. Тази четворка свърши - и това трябва да се разбере - една наистина черна работа в началото на 90-те години. Но и работа весела в същото време - на едно любовно заиграване с традицията. Тогава излязоха мистификациите на тази четворка - "Българска христоматия" и "Българска антология". В началото на този карнавал бе именно "Литературен вестник" и неговите първи редактори.
- Какво ти донесе 2001 г.?
- Неочаквано за мен самия през тази година пътувах много. Но което е по-хубавото, пътувах заради книгите си. В това отношение особено важно лично за мен беше пътуването до Португалия. Това е една страна, която си бях съчинил, преди да я видя.
Интересът, който има в тази бивша империя, Португалия, към едно може би бивше изкуство - поезията, е невероятен. Невероятни са местата, на които се чете поезия - в ботаническата градина, сред някакви огромни дървета (като бивша империя Португалия е и ботаническа империя, там има растения от всички колонии), в градското кафене на площада; в мазета, на малки площадчета, в двора на университета в Коимбра, който е един от най-големите университети. Там, в Португалия, някак ми се върна апетитът, удоволствието от това да четеш стихотворения. Там участвах в четения заедно с Джон Ашбъри, може би един от най-големите живи американски поети, с Жозе Сарамаго, техния нобелист, с литературния теоретик Харолд Блум.
Другото пътуване беше поканата за участие в "Хубавите чужденки" във Франция тази година. Резултатът от това пътуване беше сключването на договор с френското издателство "Фебюс" за "Естествен роман", чийто френски превод, дело на Мари Врина, трябва да излезе през февруари догодина. Пътувах и до Сърбия - бях поканен на една литературна колония около Нови Сад. Участваха писатели от различни балкански страни - Ненад Величкович от Сараево, Владислав Баяц, Александър Прокопиев, Габор Чордаш.
--------------
Една страна като Югославия, излизаща от не знам колко войни, може да си позволи с помощта на тяхното Министерството на културата, подчертавам тук в курсив, да прави подобни международни срещи, а ние - не! Когато ме запитаха: "В България какви подобни прояви имате?", въпреки че имам информация за всичко, което става у нас в тая област - не можах нищо да отговоря.
------------------------
- С какво си обясняваш изостреното чувство за поезия тъкмо в Сърбия и Португалия?
- Португалия е най-крайният рай на поезията. Това е една сантиментална страна. Фадото, което е традиционната музика там, описва точно такива състояния на крайна сантименталност, на раздели и на носталгии по нещата, които не са се случили или вече ги няма. Португалия, видяна чисто интуитивно, е една страна на неслучилите се неща - една от най-големите световни империи загубва всичко, защото няма потенциал да го удържи. Това е травма, която трае през поколенията, една дива носталгия по нещата, които си имал и си изгубил. Не е ли това в крайна сметка и поезията.
За Сърбия, както изобщо за Балканите, има и елемент на агон - на перчене, на рана и мачизъм в едно.
- Ти си един от успешните наши писатели. Как гледаш на завистта?
- Честно казано, изпитвам неудобство да говоря за това.
-------------
Винаги се вбесявам, когато срещам изблици на завист. Тази нетърпимост между хора, които се занимават с едно и също нещо, ми е непонятна. Ако мислим логично, ние наистина не си пречим - особено що се отнася за навън. Не си пречим, защото толкова ни няма, че няма къде да се срещнем, за да си сблъскаме интересите.
---------------
Няма ни спрямо съседните страни - с които дръзваме да се мерим - няма ни спрямо Сърбия, няма ни спрямо Румъния, няма ни спрямо Босна и Херцеговина. И една от причините е вероятно тази липса на поносимост между отделните български писатели. Чувал съм, а някъде съм бил и свидетел на подобна "експортна" непоносимост - т. е. когато един български писател говори срещу друг български писател пред чужда публика. Това е нещо, когато никога няма да приема. Където и да съм бил навън, не съм казал лоша дума против никой български писател. Мисля, че ако всеки направи това, българската литература ще дръпне сериозно напред. А и смисълът на тези излизания навън, на тези срещи с чужди писатели, издатели и т. н. е да се промотират и други български колеги, за които примерно аз мисля, че би имало интерес навън.
Знаеш ли кое е най-странното? Тази година бях във Франкфурт по покана на сръбски издатели и със средствата на сръбски издатели. И някои от българските издатели, които срещах там, ме гледаха с такава неприязън, с такава почуда: абе какво правиш ти тука, откъде се взе? И се замислих как ли би трябвало да се чувства българският писател, пишещ на езика, на който получава главно хули.
- С какво настроение посрещаш Коледа и новата година?
- Да пробвам с една история: били сме ученици, когато веднъж край училището чухме някой да вика "Айде на балканските кочове, едри, рогати! Айде на балканските кочове..." Въображението ни веднага създаде някакъв кентавър между муфлон и лопатар. Изтичахме след часа и видяхме, че човекът продавал най-обикновени охлюви. Много бяхме разочаровани тогава.
И сега, двайсетина години по-късно, като виждам охлюви, които се държат като кочове, ми се ще най-сетне да ни се случи тази нормалност - охлювите да са охлюви, а кочовете - кочове!