Всъщност в България има и нормални неща - едни такива островчета на цивилизованост. Можеш, например, да не ставаш вече в пет сутринта, за да тичаш към струга. Защото рисуваш примерно рекламни диплянки, това ти е работата. Можеш да си купиш истински Вранглер, или истински Фендер Стратокастер, или миризливи пръчици. Тия неща в България ги има.

"Но в България няма капитализъм," както мъдро отбеляза снощи мой приятел. Като цяло - няма. Помежду островчетата нормалност - рожби на инициатива и работа, има цели прерии, в които просто не бива да се влиза. Там няма инициатива и работа. Там не само няма капитализъм.



Там се намира краят на света.



Има, например, в България, сред шепата много големи градове един, за който всички забравят, че е голям. И то - доста голям, почти като истински. Оня ден, насред снеговете и бурите, направих грешката да акостирам в този град. В хотела не ми проговориха с човешки глас, а комуникираха с ръмжене и мятане на ключове през тезгяха. А после се оказа, че няма и вода.

Хубаво - градът бил на воден режим. Ама защо бе, хора, които твърдите, че искате туристи и инвеститори, не им казвате, по крайно любезен начин, че има воден режим, който изглежда еди-как? И да компенсирате това неудобство за потенциалния инвеститор/турист - изобщо човек, който е дошъл да ви даде едни пари - с произвеждането на някаква дребна радост? Дето се вика, да се върне пак и ви даде още едни пари?

Няма такива работи. Плахите опити да им бъдат оставени няколко лева посредством операцията "закупуване на сувенир/подарък" останаха без резултат. В магазините, след очевидно задължителното за местната култура ръмжене, отчетливо формулират посланието: "Ако не си сигурен какво искаш, недей да гледаш и изобщо стига си ми губил ценното време."

На другия ден таксиджийските фирми не вдигаха телефоните. Както ми се обясни впоследствие - "Не вземат поръчки, защото не им се разкарва после по снега."

Това е един от начините, по който изглежда краят на света. Не ми се работи, защото е студено/горещо/снощен съм/бамята боде/к'ъв си ти, да ти работя/не съм на кеф.

Гарата на въпросния



забравен голям град е отделна епопея.



Входната врата е широка около 40 см и може да се проведе крайно интересно изследване на тема кой как влиза, с какъв багаж в този процеп? Отопление няма. Кафене/ресторант, където всичко да не лепне от мръсотия - жив антракс, откъдето и да ги погледнеш - също няма. Около гарата отново няма нищо освен мъртви сибирски полета, снежна виелица и бездомни псета.

В местната притурка към големите вестници обаче във всяка дописка - до една изливащи розов оптимизъм - случките в града биват описвани предимно с прилагателното "чаровната" или глагола "грейна". То няма случки - нищо не се случва, видях с очите си - ама "грейнало" било...

Няма да ви казвам, любезни читатели, кой е този град, който, макар много голям, ние всички непрестанно забравяме. Ако ви кажа, вместо да си оправят бакиите, видни граждани и общинари ще ме заливат с петиции и протести, в които ще ми обясняват за кестени и бира. То и кестени в Подуене си имаме сто пъти повече от тях, ама това е вече съвсем друга тема.

За бога, братя, ако се сетите за кой град иде реч, не ходете там! Там се намира краят на света и никак не е интересно. Весела ви Коледа - но не там...