|
- Интересен феномен се получава с моноспектаклите ви. Вие реабилитирате клишето "театърът като храм" заради публиката си, която става част от тайнството.
- Никога не съм си поставял такава задача и не съм си формулирал така нещата. Може би е станало отведнъж. Като дете, понеже закъснях за първия спектакъл в живота си - "Шестте пингвинчета" във Варненския театър, тайнството вече беше започнало. И аз влязох в един притихнал салон, в една осветена сцена и споменът за това нещо не можа да се изтрие. Тогава аз също притихнах и се приютих в салона, на първия ред, под купола на сцената. Децата възприемат някои неща със сърцето и душата си.
- Сега младата публика е доста по-различна.
- Естествено. Аз много усилено работя, за да правя такъв театър, че да се чуе посланието на автора, използвайки актьорския инструмент за това.
- Казахте "посланието на автора". Този израз за повечето режисьори звучи ретроградно.
- Всеки вид театър има право на съществуване. Сигурен съм, че театърът ни избира и ръководи нас, хората от театъра, защото сме по-малки от него. Той извършва всички процеси, докато ние си мислим, че сами ги създаваме.
- А това, което става около нас, живият живот? То "обществен театър" ли е?
- То не ми е интересно и аз не искам да го наричам "театър", защото ще е обида за театъра. - Предполагам, че феноменалният ви успех има и две скрити причини. Едната е, че втъкавате автобиографични нишки в моноспектаклите си...
- Точно така е...
- ... а другата е, че сте творец на свободна практика.
- Да. Отношението на публиката никога няма да е същото, ако тя не получи това, което иска. Тоест, ако не получи истински театър. Ако аз не съм се потрудил достатъчно, как да отворя сетивата й?
- Успявате ли и благодарение на театралната реформа?
- Напротив, успявам въпреки нея. Защото аз, като творец на свободна практика, съм изживял кошмарни години, докато успея да събера публика и спектаклите ми да се самофинансират, за да живея нормално от театър. Така че аз не съм видял помощ от реформата. Имал съм малки субсидии, но много рядко се случва да бъда поканен някъде. Винаги съм отивал с готов продукт, който е доказвал качествата си.
Театралната реформа не е верният път за актьора. Той не трябва да чака нищо от никого - нито от държавата, нито от другаде. Актьорът трябва да извърви пътя си сам, с трудности и лишения.
- Но в нормална държава...
- Е, да, но пък и това обстоятелство е шанс и изпитание. Аз не съжалявам, че съм бил сам в зверски условия, сред мутри, простотии, убийства... През 1992-а, когато дойдохме като едно ново поколение, се опитвахме да говорим за други неща. За любов например.
- Изкуството ли бе вашето спасение?
- Да. И, както виждате, появи се нов, съвременен български театър и за това две мнения няма. Той е налице с всичките си различия. Мисля, че през тези 10 години българският театър е една от институциите, които бяха най-достойни като поведение.
- Болестта на времето ни свързана ли е с мутрите и простотиите?
- Болест е, ако мислиш, че това е особеност на днешния ден. Светът винаги е бил такъв. Човекът винаги е бил това, което ние сега виждаме, разпръснато по медиите. Една смърт, която се тиражира милиарди пъти чрез телевизията. И в античността човекът е бил точно толкова лукав, колкото сега. Болестно ще бъде, ако хората си мислят, че днес времето ги ощетява.
- А българинът по-малко лукав ли е?
- Никога не съм разделял хората на различни народности.
- Питам ви, защото сте актьор, а завистта е малко български патент...
- Ами не знам дали е български. Но съдейки по себе си - да, аз съм много завистлив...
- Но в спектаклите ви това не се усеща.
- Дай боже, защото там показвам една част от себе си, която би могла да бъде в полза на другите.
- Като че ли вярата е невидима тема във всичките ви спектакли.
- За вярата току-така не може да се говори. И в спектаклите си се страхувам да говоря за такъв род проблеми. Ако те избият от само себе си като някакво просветление, бих си поставил задача да посветя и цяло представление на това.
- Като "Евангелие по Матея"?
- Да, това е единственият път, когато съм опитвал. Но го спрях на 50-ия път, защото усетих, че не съм достоен и не съм достатъчно наясно със себе си.
- А защо не опитахте да го изнесете в чужбина?
- Имам чувството, че правя театър само за българите.
- Ето, че делите хората все пак.
- Не, не, не ги деля. Става дума за този град и за хора, които вече ме познават от предишните ми неща. И за тукашния въздух, даже за тукашните сгради. Да, имам чувството, че в тях е въплътена енергията на бившия ни театър и на артистите, които са минали през тези сцени. Харесва ми историята на българския театър и това, че сме нейно продължение. В тази държава е имало двама-трима изключителни драматурзи, които са работели през миналия век - Антон Страшимиров, Петко Тодоров, Яворов...
- А съвременните български автори не ви ли интересуват?
- Там е по-особено положението.
- Питам ви, защото избягвате да ги поставяте.
- Много искам да поставя и български автор, но това ми се вижда изключително трудно, още повече ако е жив.
- С какво е замърсен театралният въздух у нас?
- Не трябва да има това непрестанно сравняване и взаимно противопоставяне. Има място за всички. Театърът е толкова голям, че и всички нас да ни зачеркнат след 20-30 години, никак няма да му се отрази.
- Театърът помага ли ви за киното?
- Самият театър е школа в киноизкуството. А то е като една въздишка след театъра.
- Българското кино в момента наистина прилича повече на въздишка.
- Ами то не е въздишка, а направо изохкване. Откъде да се вземе добро българско кино? В държави, които правят по 10-20 филма на година, 2-3 са добри. В Америка се правят хиляди на година, 10-15 са добри. Тук се правят 2-3 на година, не може единият да е добър. Според мен мафията, която отпуска пари за филми в БНТ, се държи безобразно. Това си е чиста шуробаджанащина. Тези хора, вече с няколко издънки, с много лични и творчески проблеми, си раздават един на друг парите. Всички го виждат. Явно рушветите са големи и това е свинщина!
- Как виждате измъкването от този омагьосан кръг?
- Единствено ако Министерството на културата поработи специално за киното, като създаде някъде реална комисия с некорумпирани, непровалени, вече доказани личности, които да потърсят 5-6 млади режисьори и да започнат да се правят по-нискобюджетни филми.
- Как си я представяте тази комисия в карикатурното министерство на Абрашев?
- Не знам. Аз се отказах да следя политиците, вече не знам и не разбирам какво става.
- Сигурно и не четете вестници, нито гледате телевизия.
- Да. Имам чувството, че всичко това ще ме убие.