Затворническата драма "Последният замък" е извънредно старомоден филм. Лентите от този тип често носят подобни заглавия, сякаш за да индикират, че героите (пък и зрителите) им са на изчезване. Робърт Редфорд, всяка от чиито бръчки пък е дълбока колкото Искърското дефиле, изглежда най-подходящият актьор за подобна роля.

Ценното във филма на Род Лури е, че са му намерили достоен партньор. Джеймс Гандолфини не е популярен у нас, но затова пък мноооо-го известен от другата страна на океана от мафиотския сериал "The Sopranos". Той е деспотичен управител на затвор. Редфорд е доблестен военен, попаднал във въпросния пандиз. Естествено чинът и челото му са по-високи от тия на надзирателя, ето защо не е чудно, че простосмъртните осъдени предпочитат да следват неговите нареждания. Двамата отпочват война на нерви, мускули и други оръжия. Повече от ясно е кой ще спечели, но не това интересува зрителя.

До определен момент "Последният замък" се развива бавно, но славно и изключително достолепно. Вярно, не е "Изкуплението Шоушенк", но пак става. Накрая обаче в желанието си за повече екшън и социални приемливи послания режисьорът Лури съвсем я е овапцал. Че като се развяват едни американски знамена, че като почват добрите да умират под тях... Такива филми американците правят, за да си поддържат националното самочувствие. Е - да си ги правят и да си ги гледат. Не им щем самочувствието.