|
Обвинението на прокурора е за заговор срещу държавата и заплаха за националната сигурност. То се отнася и за 8 либийци и 1 арабин-чужденец според говорителя на Външно Радко Влайков.
Досега не е имало такъв процес срещу чужденци. Осъдените по тези обвинения са само местни хора. И всичките са екзекутирани.
Втората част от обвиненията са за "неспазване на традиционния морал в страната" - каквото и да значи това. За това либийските закони не предвиждат смъртно наказание. Но какво ли значение има, ако българите бъдат признати за виновни в заговор?
Единствената плаха надежда
е, че сънародниците ни ще бъдат съдени по наказателния кодекс, а не по закона за отмъщението и откупа. По първия закон, ако съдиите решат, могат да им наложат и друго наказание, а не смърт. Докато по втория закон възмездието да предумишлено убийство задължително е екзекуция - обесване, забранено в Америка и в Европа преди много години като изключително мъчително.
"Моля ви, оставете ме. В момента нищо не мога да ви кажа. Никой не може да помогне". Това сподели вчера пред "Сега" проф. Георги Георгиев, братът на д-р Георгиев.
Следствието срещу 6-имата българи, които в понеделник, на 28 февруари ще бъдат изправени пред Съда на народния иск, продължи повече от година. Важен е въпросът дали държавата ни направи всичко, за да защити своите граждани в Джамахирията. Но по-важно е какво ще направи сега, по време на процеса.
Отговорът пак е - "Нищо".
Външно ще координира усилията, а пари за защита щели да се намерят. Това звучи като издевателство в един толкова сложен процес, в който на карта е заложен животът на шестима българи.
За какво съдят сънародниците ни? За заразяването на 393 деца (това е официалната цифра в обвинението) на възраст от 6 месеца до 18 години с вируса на СПИН при преливане на кръв и кръвни продукти.
Според изследвания на Световната здравна организация разпространението на СПИН в Африка е най-страшно и вирусът взема жертвите си в геометрична прогресия. Последните наблюдения сочат, че процентът на вирусоносителите на черния континент е близо 80.
Затова и Либия е изключително чувствителна към този проблем. Въпросът е дали българите наистина са виновни. Дали вината им е наистина доказана и с какви средства. В това има още една малка надеждица за българите.
Процесът крие сериозни политически рискове
за Великата социалистическа народна арабска Джамахирия. Ако обвинението не бъде желязно и публично доказано и чужденците бъдат осъдени и екзекутирани, ще надигнат основателни съмнения, че държавата е палач.
Защото Либия започва процесът срещу чужденци в много деликатен за нея момент. Тя е на прага на стопляне на дипломатическите отношения със САЩ и Западна Европа след дълги години на изолация - и политическа, и икономическа.
Едва миналата година започна леко затопляне между Либия и Запада. Цената бе съгласието на Кадафи да предаде на шотландски съд двамата либийски граждани, заподозрени за атентата през декември 1988 г. срещу самолет на американската компания Пан Ам над Локърби, при който загинаха 270 души. Отговорът на Лондон бе съгласието да приеме отново либийски посланик. Малко по-късно и САЩ поискаха съдействие от Кофи Анан за двустранни разговори с Триполи.
Това са обстоятелства, които косвено, но съществено биха повлияли и на хода на процеса. Казано с горчива ирония, макар и българи, обвиняемите все пак са чужденци, съдени от държава, обременена с международно недоверие и подозрения. Шест смъртни присъди и шест евентуални екзекуции неизбежно биха надигнали отново съмненията дали тя наистина се отваря към цивилизацията.
От началото на следствието Либия се опита да придаде
политически вкус на трагедията.
През зимата на 1998 г. се разбра, че с HIV-вирус са заразени стотици деца в болницата "7 октомври" в Бенгази. Разследването започна едва в края на година и до България стигна версията, че заразяването е умишлен акт на чужди сили, които искат да саботират Джамахирията. Тайните служби търсеха доказателства за заговор срещу държавата и националните й интереси. Задържаните бяха изключително само чужденци - филипинци, украинци, палестински лекар от детската болница в Бенгази. Първите 23-ма българи бяха арестувани на 9 февруари 1999 г.
"В стаите ни намериха плик с лекарства от първа необходимост, които си бяхме взели от България. Питаха ни дали не сме ги взели от болницата. Прибраха лекарствата. Качиха ни в кола. Докато пътувахме, разглеждаха снимки, предимно на европейци. Търсеха дали ни има на снимките. В полицейското разбрахме, че там има още 9 българи. Питаха дали сме употребявали алкохол. Задържани бяха не само хора, които работят в детската болница в Бенгази, а и хора, които нямат нищо общо с нея", разказа пред "Сега" медицинската сестра Виктория Павлова, една от задържаните и освободени сестри.
Питали задържаните и
дали са използвали една спринцовка по няколко пъти
През лятото се чу, че една от сестрите си признала, че е използвала една спринцовка за няколко инжекции, защото нямало консумативи. "Тези признания са изтръгнати с насилие чрез психически или физически тормоз. Хората не знаят какво е либийски затвор. Те навън ни унижават и потъпкват човешкото достойнство, та в затвора ли", каза Павлова.
С половин уста се говори, че и либийците, и чуждият медицински персонал не спазват съвсем стриктно хигиенните изисквания. Но от този факт до доказването на умишлено заразяване разликата е огромна.
В средата на февруари бяха освободени 15 българи, в ареста останаха 6-има. Месец по-късно бяха арестувани още двама, а една от сестрите бе пусната. Двамата нови арестувани бяха техник, който няма нищо общо с кръвопреливането, и лекар, който не работи в болницата. Няколко месеца след това техникът бе пуснат.
В края на следствието в ареста останаха 5 медицински сестри:
- Нася Ненова
- Валя Червеняшка
- Снежана Димитрова
- Валентина Манолова-Сирокуло
- Кристияна Вълчева
- и д-р Здравко Георгиев.
Д-р Георгиев е съпруг на Кристияна Вълчева и работи за южнокорейската фирма "Донг-ах" в пустинята. Отишъл в Бенгази, когато разбрал, че жена му е арестувана.
Освен от заразяването със СПИН либийските власти през цялото време са се интересували и от контактите на българите. В същото интервю пред "Сега" сестра Павлова спомена, че при разпита на нейна колежка и приятелка непрекъснато е задаван въпросът дали има по-интимни контакти с либийци.
Заедно с българите още в началото на 1999 г. бяха задържани и други чужденци - основно филипински сестри. Те обаче много бързо бяха освободени, а посланикът на Филипините препоръча на страната си да спре изпращането на кадри заради сложните процедури и закони за установяване на работа и репатриране на чужденците.
Къде е в това време нашето Външно?
То през цялото време успокояваше, че всичко ще свърши щастливо. Започна, естествено, след като най-сетне успя да разбере за ареста. Това стана с 10 дни закъснение. Надежда Михайлова отзова българския посланик Кръстьо Илов през февруари, понеже не се е справил със ситуацията около скандала. Но до септември, когато замина новият посланик Людмил Спасов, нашата мисия нямаше титуляр. В държава, която обръща изключително внимание на ранговете, и в ситуация, в която и животът, и интересите на български граждани в джамахирията са застрашени.
За година българските дипломати успяха да изкопчат разрешение за свиждане с арестуваните само 3 пъти. И през цялото време Външно даваше информация с вазелин. Лайтмотивът бе "чакайте, да не пречим на следствието".
Ето няколко цитата:
"Петимата български медици, които бяха задържани в Либия, ще останат в ареста вероятно още седмица. Български граждани няма да пострадат от либийското следствие", успокои след завръщането си Людмил Спасов, когото Външно изпрати точно заради този случай в Либия.
"Още не е повдигнато обвинение срещу задържаните в Либия български медици, те продължават да бъдат свидетели по случая за заразените със СПИН деца в болница в Бенгази", заяви говорителят на Външно Радко Влайков през септември миналата година.
"Имаме официални гаранции от либийска страна, че ще постъпи по най-благоприятен за българските граждани начин", закле се Спасов вече като посланик в началото на октомври 1999 г.
Цяла година Външно всъщност полагаше повече усилия да опровергае публикациите в пресата, че нещата около задържаните медици са сериозни, отколкото да предприеме пожарни действия.
Ние от своя страна на 27 юли писахме "Задържаните медици ще бъдат съдени", а на 2 август в. "Сега" първи предупреди "Смърт заплашва задържаните медици". Нима журналистите имахме повече информация от администрацията? Едва ли. Та ние нямаме представителство в Либия, не можем да командироваме цели групи специалисти за продължително време, за да проучим обстановката.
Външно беше също толкова пестеливо на информация и към останалите българи в Либия. Сестра Павлова каза пред "Сега": "Ние звъняхме непрекъснато в Триполи да питаме нашия консул Олег Маринов дали е виждал задържаните, добре ли са. Отначало казваше, че и той не знае къде са и либийците не дават никаква информация. Казваше да чакаме".
Ялови успокоения се сервираха и на роднините на арестуваните в България. А накрая им бяха поискани 500 долара. Това е срамно - нима държавата ни няма възможност да поеме финансирането на правните или технически дейности около задържаните?
Външно твърдеше и че
използва "неординерни" мерки
За тях можем да съдим единствено от проваления опит за контакт с либийския лидер Кадафи. В средата на юни в Южна Африка на церемонията по встъпване в длъжност на новия президент Табо Мбеки нашият заместник-министър на външните работи Марин Райков потърси съдействие от Кадафи за освобождаването на българите. Реакцията му била негативна, той даже споменал, че страната ни е станала маша на НАТО и на световния империализъм.
А какво друго можеше да се разбира под "неординерни" методи? Например използването на традиционни връзки, от сорта на тези отпреди 1989 г., включително чрез връзки с авторитетни арабски лидери, които имат влияние върху Кадафи. Само че Външно не отговори на предложението от август м.г. на Българското дипломатическо дружество и Националната асоциация за международни отношения, в което членуват бивши дипломати, включително посланици, които имаха желание да пробват силите си, ако бъдат официално упълномощени.
Другата неординерна възможност е използването на влиянието на големи западни страни, като например Италия, която има привилигировани отношения с Триполи. Направи ли се нещо в тази насока? По всичко личи, че не.
Трета неординерна възможност е договаряне на основата на опростяване на външни задължения, но за това са необходими много опитни преговарящи на място, каквито не забелязваме.
В ситуация, подобна на нашата, във всички нормални страни се създават кризисни кабинети, които денонощно следят въпроса и докладват директно на премиера. Това също не се забеляза в нашия случай. Точно обратното - оказва се, че трябва да гледаме либийския сателитен канал "Джамахирия", за да научим какво става със задържаните ни сънародници в Либия. А Външно кри информацията цели 10 дни.
И когато вчера съобщи какво смята да предприеме, то се оказа срамно малко.
Та въпросът към президента Стоянов и премиера Костов е:
Само това ли може да направи България за шестима свои граждани, заплашени със смърт?
|
|