Винаги, когато минавам край софийската община, обръщам поглед към кметския балкон. Не за да поздравя г-н Софиянски, а за да видя вее ли се националният трибагреник. Защото по закон знамето трябва да стои там и да напомня на столичани, че София е сърцето на България. За съжаление вече месеци наред вместо трикольор на балкона стърчи един прът, обвит в някакъв мръсен плат, чиито цветове са трудно различими. Предполагам, че кметът всеки ден вижда този кол от кабинета си, но кой знае защо не се е разтревожил. В същото време нещо синьо виси на другия край на балкона, останало от времето на Янчулев. Както ми обясни един общински чиновник, това било знамето на София, благословено от дядо Пимен. Минавам, гледам и се чудя на двете подобия на знамена, които напомнят забравено бельо.

Разбирам грижите на кмета, чиято прословута усмивка все по-често губи блясъка си, но не мога да си обясня неуважителното му отношение към националния флаг. Все пак това парче плат крие в себе си един голям символ, който няма само парадна стойност. Виждал съм много кметства по света и винаги съм се впечатлявал от знамената, декорирали фасадите им с големите си цветни петна. Те не само подсещат пътника, в коя държава се намира, но и демонстрират високото самочувствие на градската управа. За жалост балконът на Софиянски оставя друго впечатление. На него стърчи нещо, което би трябвало да е знаме, ама не е.

Мислите за общинския трибагреник карат човек да се замисли изобщо за състоянието на столицата. Всичко в нея е толкова занемарено и изоставено, че кара сърцето да се натъжава. Вижте улиците, сградите, парковете, пазарите, гробищата, речните корита, та дори и подлезите, за да се уверите, че живеете в град без надежда. В целия пейзаж има нещо сиво, за да не кажа мрачно, което потиска, сякаш София няма стопанин. Повечето фасади приличат на ощавена кожа, загубили отдавна цвета си, посипали тротоарите с паднала мазилка и клеясала прах. Да не говорим за самите тротоари и уличните платна, които на много места напомнят изтърбушени матраци, превърнали движението в досадно приключение. Нито неона и рекламите, нито зеленината са в състояние да освежат гледката и да намалят тягостното впечатление.

Не знам по кои градски пътеки се разхожда г-н Софиянски, но не е зле след "Московска" да отиде в "Банишора", "Обеля" или "Малашевци", за да се запознае със задния двор на своя подопечен полис. Там ще види как столицата пъшка и постепенно се превръща в село. И то в село от лош тип, в чиито дворове и пресечки гние старо автомобилно желязо. Тук усмивката му сигурно ще помръкне, защото и много от хората гният като желязото. Социалното разслоение, което става все по-видимо, превръща цели квартали и конгломерати в нещо като гета, където градската политика е безсилна да скрие немотията и липсата на перспектива. За разлика от витошката Ривиера по тези места парите и синята реформа са нещо като виц, който не разсмива, а отчайва.

Но да се върнем отново към знамето на кметския балкон. Без да иска, то символизира състоянието на големия град. Избеляло, прано само от дъждовете и вятъра, усуканият му плат прилича на кръпка. В същото време из столицата се веят други знамена, чиято шарена гама напомня за панаир. Това са пищните флагове на разни фирми, банки и магазини, които веселят въздуха и създават усещането за личен възход. Те нямат отечество, но имат капитали и това ги прави по-реални от националния трибагреник. Поне тук можем да се поучим от Европа или от САЩ, но не става. Та нали американското знаме краси не само ризите, но и гащите на разни хвалипръцковци, които без да се замислят рекламират чужда държава. Но какво да се прави. Когато столичното кметство нехае за българския флаг, какво можем да искаме от хвалипръцковците.

Дано кметът Софиянски прочете тези редове и още утре да окачи ново знаме на служебния си балкон. Едно голямо българско знаме, декорирано с националния герб, достойно за къщата, в която работи. Тази къща не е негова, а на софиянци и заслужава уважение. Знам огъня, върху който се пече, но нищо не е в състояние да извини омотания сега парцал. Липсата на пари, която непрекъснато ни се натяква, не може да обясни липсата на достатъчно национално и гражданско съзнание. Не като хазяин, а като войник на своя град кметът е длъжен всеки ден да се кръсти пред трибагреника. Това не бива да се възприема като формален жест, а като най-искрен израз на патриотичен дълг. Защото, ако кметът не цени държавния флаг, кой софиянец утре ще го окачи на прозореца си, за да докаже националното си чувство. Така и така сме останали без самочувствие, но поне общината да не го демонстрира.

Сигурен съм, че много столичани ще бъдат доволни, ако върху челото на общината се развее както подобава знамето на България. Дори и онези, които през ден стачкуват пред входа й, ще изпитат някакъв респект. Да не говорим, че самият кмет и неговото войнство ще усетят, че сградата, в която работят, не е офис или търговска кантора, а историческо място.