|
Същият ден около 60-годишният мъж получил пари като помощ от кметството в с. Широко поле. Минал през кръчмата там, здрависал се с авери и поискал от бармана две бутилки шампанско. "Чувал съм от градските хора, че винаги на Нова година пият от това и реших и аз да опитам, Милениум посрещаме, все пак", обяснил Али. Едното шише отворил още там. Да бъде здрав, и булка да си намери, му пожелала компанията. После Али мушнал другата бутилка във вътрешния джоб - да си я отвори в празната къща и да му е празнично, макар и сам. Изпуснал обаче вечерния влак в 20 ч. и тръгнал пеш - първо по черния път, после по релсите, спуснал се по стръмното през горичката и стъпил на моста. Мостът виси на стоманените си въжета от 1974 г. насам и е единствената връзка на с. Лисиците с околния свят. Местните хора са му свикнали и с вързани очи преминават по него. Преминаваха т. е., вече не - след онази зловеща нощ мостът лежи на дъното на язовира...
Едва направил няколко крачки Али усетил, че пропада. Успял да се улови за измръзналата стомана на въжетата. Колко време е прекарал в ледените води, докато окъснял съселянин го открива, не е известно. Същият човек и досега търпи упреци и обвинения, че вместо да се върне в Широко поле да търси помощ, хванал по другия мост (който не води до населено място, а просто отстреща в планината) и драпал по козите пътеки, докато се добере (сам полужив) до Лисиците. Братът на Али - Мехмедали тръгнал мигом с лодка самоделка. За да потегли, къртил крайбрежния лед с лопата. Извадили Али вкочанясал от студа, но още жив. В паниката си никой не съобразил, че не бива да внасят измръзналия в топла стая. Така след 30-ина минути той издъхнал. Къщата му сега е заключена, дворът е буренясал, а шампанското стои пред вратата на пътя. Погребали го още в първия ден на 2000 година. Едва се събрали 15-20 души - толкова са останали в цялото село, а на кметските избори през октомври м.г. са гласували 120. Но това е друга тема...
Изобщо не е ясно кога отново ще мост ще свързва малкото жители на Лисиците със света. Бяла пластмасова лодка "Ла Страда", осигурена след инцидента от Гражданска защита в Кърджали, е единствения транспорт за селяните - и в лютата зима, и в проливните дъждове напролет, и в адската лятна жега. Инструктажът е коритото да не вози повече от 6 души. Лодката е плавала и с 30. Идеалният вариант е да не вали дъжд и постоянният на това място вятър да не е силен. Тръгването на "Ла Страда" от двата бряга на язовира е съобразено с разписанието на влаковете от и към Кърджали. А също и с превозването на 4-те деца, които се учат в голямото школо в с.Широко поле. Това разказва Мехмедали - братът на загиналия Али. Сега той е управлява "Ла Страда". Учениците в лодката са му внуци. Едното от оригиналните весла се е строшило още в началото на зимата. Заменил го е с дървено от дялани стволове, но и то е на път да се счупи. Сипе се дъжд, но понеже след неистовия пек е като манна небесна, никой в лодката не се впечатлява от факта, че все едно седи с дрехите във вана. "Умира селото, всички по-млади се изселиха с децата си в Широко поле или в Кърджали, само ние останахме", обяснява Мехмедали. До последната зимна ваканция учениците, изминаващи маратона с препятствия до и от широкополското училище, са били 12. След срутването на моста семействата се натоварили на лодката и се заселили другаде.
Мехмедали хвърля тежкия синджир на забит в калта железен стълб. "Ла Страда" простъргва каменистото дъно и започва разтоварването. "Хош гелдиниз" (добре дошли), за втори път поздравява Лодкарят пристигналите. Вали още, но редовните пътници не обръщат внимание. Бързат да свалят чувалите и денковете. От Кърджали са се натоварили с хляб за 10 дни, с фураж и зърно за животните в промишлени количества.
ХХ век само е надникнал в с. Лисиците и търтил назад,
става ясно веднага. Централната "улица" е кал и камъни. Несвикналите подскачат като балерини, а местните се втурват да ги подпират, макар да са като гигантски костенурки с багажите на гръб. Къщите в това село са зидани от камък с керемидени покриви, но нямат прозорци към "улиците". Течаща вода има само на каменната чешма, ледени струи се изливат от трите й чучура. Във всеки двор има кладенец, помпи обаче не. Тук-там се виждат и сателитни антени -
тукашните зрители предпочитат турските тв програми,
че по им разбират езика. Но в Лисиците не живеят само турци. Бай Ставри поправя контакта на комшията и си бъбрят на турски. "Електрификация имаме, имахме и здравна служба, смесен магазин и училище, но остана само токът", смее се бай Ставри. Той е тракиец от Гюмюрджина. Семейството му е в Кърджали. От 10 години живее в това село, гледа към 100-тина животни с братовчед си - крави, овце кози. "Като се скъса мостът, се наложи да мъкна по 50-100 кг фураж от Кърджали - първо на влака, после от спирката пеш до лодката. Лекар не е стъпвал насам. Примирил ли съм се? Ами кво да правя! Ние сме хора работливи, можем да произвеждаме и да храним държавата, но тя нехае за нас. Не вярвам нещо да се промени. Обаче оставам тук, докато ме държат краката и ръцете", разправя бай Ставри. И се жалва, че няма пазар. Идвали касапите, вземали животните на безценица.
"Нищо не печелим, едва изкарваме колкото за нас. Даже разходите по отглеждането не можем да покрием. Ама не съм такъв човек да търкам градските кафенета. Без работа седи ли се! Млад се пенсионирах, по рудниците и заводите съм се трепал, а и тука няма оправия", казва той и пустосва общинарите и правителството.
"Мъкна дърва и фураж и на гръб. 9 парчета едър добитък имам, 13 овце и кози, мющерии няма. Къщата и оборът ми да видиш, срутени са, ще ме затрупат", присъединява се към жалбата и Сийка Николова.
Тя е 56-годишна туркиня, но не си е върнала рождените имена. "Снаха българка имам, тя ми е повече от дъщеря. Внучката ми е на 5 години. Само като я доведат на село, пред очите ми светва", хвали се жената. Пенсионирала се в трошачния цех в "Горубсо". Тъкмо тогава починал мъжът й. Била вече болна от силикоза, когато останала вдовица. "Стана като в приказката, дето
на болната жена й умрял мъжът",
смее се с дрезгавия си глас тя. Оставила апартамента в Кърджали на младите, и 45-годишната тогава пенсионерка по болест се върнала в Лисиците, където е израснала. Но по онова време селото пращяло от народ. "На Хедерлез (Гергьовден) се събирахме ей там отсреща, люлки връзвахме, пеехме. Сега е пусто. Аз обаче вярвам, че селото ще се напълни и ще живне. Само да направят моста. Ето, утре, трябва да ида на пазара в града. Имам извара и масло за продаване, а с парите трябва да купя жито за пуйките и пилетата - 30 са. И пак трябва да се товаря на лодката", обяснява жената.
Мехмедали лодкарят слуша с мрачно изражение. Този човек май
не може или е забравил да се усмихва
Сам си отглежда внуците, става ясно после. Баща им отишъл в Германия, след 2 години се върнал без пари и го ударил на пиянство и комар. "Биеше дъщеря ми, затова го махнах оттук. Малката Байръш беше на 3 месеца и не го помни. От майката също няма хаир - събра се с някакъв пияница - в града живеят. Понякога водя децата в Кърджали. Знаем в коя кръчма седи и пие майка им. На децата ни поглед, нито лев. Едва връзвам двата края. И жената умря, и брат ми загина на моста. Дано поне децата да видят нещо хубаво в живота", нарежда мрачно дядото. Хубавото обаче хич не се вижда и май няма да се появи скоро. Няма шанс тези хора да посрещнат зимата с ремонтиран мост. 350 000 лв. са отпуснати от правителствената Комисия по бедствията и авариите, но
още не са изготвени проектите
Кметът на община Кърджали Румен Димитров не е стъпвал при избирателите си нито преди, нито след инцидента. Тяхна група, водена от бай Ставри, пък му се изсипала в кабинета и се жалвала от дереджето си. "Нищо не мога да направя, утре тръгвам за чужбина", отпратил ги градоначалникът.
Още през 1974 г., когато се строял мостът, бомбаджията Сеид Осман предупредил специалистите, че на това място силните ветрове са нещо редовно и че могат да съборят съоръжението. Казал им, че въжетата и от двете страни трябва да са много здрави и че тези няма да издържат без контри. "Остави ни ние да си свършим работата, ние знаем как", отрязали го знаещите. Но само месец след пуска мостът се скъсал, последвал ремонт. Гаранцията му била 20 години, той издържал 24. Според Сеид причината за инцидента на Нова година е в тежките снегове.
Една от къщите - тази на Касим Аптула изгоряла през септември миналата година. След пожара малкият му син два-три месеца не ходел на училище.
Всичко било на пепел
Застраховка семейството нямало. Вдигнал се Касим и право при току що избрания кмет Румен Димитров. Той пък му обяснил, че предишният - Расим Муса, му оставил общинската хазна празна и въпреки огромното си желание не може да помогне. "Живеем под открито небе, как с лодката да пренесем строителни материали. Пък и без пари къща строи ли се?", вайка се 44-годишният инвалид със сърдечно заболяване.
Така новогодишната трагедия на моста остави след себе си печално продължение. Ако в коридора на вагона, в единия от двата единствени влакове от Кърджали към Хасково видите мъж или жена да пъшкат с огромен денк на гърба, знайте, че човекът и товарът му ще се стоварят след петнадесетина минути. Спирката е Момина скала. Отпред е борова гора. Стръмна пътека надолу извежда до брега на язовира. Там е акостирала бялата пластмасова лодка "Ла Страда". Дано не вали като из ведро и вятърът да не е силен.
|
|