Сред изобилието от политически вицове по времето на соца - не че до последно не изселваха хора за това, че ги разказват - имаше един, който се занимаваше с начина, по който спорят соцфакторите. Накратко, американец някакъв обяснявал как при соца няма свобода на словото и съвестта, граждански и човешки права, върховенство на закона, демокрация и така нататък. Нямайки какво да отговорят на така зададената теза, соцхората отвърнали инак: "Ами вие в Америка защо биете негърчетата?"

Соцхората - има ги не само сред червените - продължават да действат така и днес. Не отговарят на поставената теза, а викат на опонента: "Я се погледни ти к'ъв си негодник!"

Да речем, тезата е, че при соца се живее нелепо, бедно и без достойнство. Соцхората не тръгват да доказват, че не е така, а предлагат подхода с "негърчетата".

Има няколко основни модула на този подход, макар вариантите да са на практика безкрайни. Единият основен модул е:



"Партията ти даде всичко, а ти я плюйш!"



Наивният отговор на това би бил: "Не е верно, сам си го направих!" Тук идва разгромното: "Добре, ама можехме да не ти позволим да си го направиш - ама ти дадохме!" Така всичко става "даване" - и слънцето, и въздухът се оказват "давани" - защото наистина по соца Партията може да те опандизи във всяка дадена секунда и за каквото си поиска.

Ако по някакви причини този първи модул на соцдебатирането не сработи, има следващ - да го наречем "поколенски". Тук има два варианта. Единият: "От какво добро семейство комунисти тръгна, виж се какъв си предател, не те ли е срам от баща ти/майка ти/леля ти?" Ако не си от такова семейство, работата е още по-лесна: "От семейство на фашисти се раждат само фашисти." Този вариант беше например разигран против Петър Стоянов по време на президентските избори преди четири години.



В такива спорове не се влиза,



макар дебатът да е в основата на всяко развитие, особено в ареала на европейската цивилизация. А не се влиза, защото няма дебат по тезата, а оправдаване на себе си пред Партията, която, макар оплескана до ушите, е заела позата на съдник на персоната на опонента. А точно това оправдаващо се живуркане беше най-унизителното в соца.

Има и още един модус на соцдебат, в който не се влиза - да го наречем "чалга-соц". Той се практикува от по-дребни соцфактори и се изчерпва с това опонентът да бъде окичван с цветисти описания, предимно почерпани от света на флората и фауната. В зоната на чалга-соца не ми се влиза поради причини от естетическо естество.

И затова има един широко известен принцип, който важи в такива случаи:



с комунист не се спори



Дебатира се само с хора, достатъчно вътрешно свободни, за да могат да водят дебата според онези правила, които го превръщат в двигател на развитието.

Колкото и печално да звучи, колкото и тъжно да е като констатация, оказва се, че всъщност свободният човек няма какво да съобщи на несвободния. Не е в грешка свободният: той винаги може да формулира посланието, че в Америка не бият негърчетата. Тъжното и депресиращото е това, че несвободните хора не са снабдени с апарата да разбират свободни послания.

И единственото, което може да се направи, е да се направи така, че да се появяват все повече свободни хора.