1.

По самата си природа философът, ако е наистина философ, не принадлежи към любимците на света, той трудно се примирява с царството на Кесаря, но още по-трудно и царството на Кесаря е готово да го приеме и да се примири с него, освен ако философът не е готов да замени службата на истината със службата на царедворците. С видимо и автобиографично задоволство в Самопознанието Бердяев цитира Морис Барес: "Моята еволюция никога не е била приближаване до нещо, тя беше бягство в друга посока."

Философът търси истината - такова е неговото призвание, дори когато изобщо не я намира или само я напипва едва-едва, докато царството на Кесаря няма нужда от истина, а от послушание, изпълнение и подчинение. Затова и съдбата на философите (на много от тях), макар и да е тежка, е все пак обяснима.

Сократ трябва да изпие чашата с отрова, Аристотел е принуден да напусне Атина, опасявайки се от нов съдебен процес подобен на Сократовия, а по този начин да предпази съгражданите си атиняни (както сам казва това) от евентуално тяхно ново престъпление срещу философията. Джордано Бруно е изгорен. Декарт търси по-сигурно убежище и го намира в Холандия, Спиноза е отлъчен от Синагогата с всички произтичащи от това последици. Или както е прозрял Паскал: "Не тук е убежището на истината, тя се скита непозната сред хората." (Мисли) Затова и участта на търсачите на истината - философите - е заслужена!



2.

Но не само властниците не обичат философите. Те са по-скоро всеобщо необичайни. Църквата и клирът не ги обичат, защото в тяхната дейност виждат намеса и посегателство срещу вярата, догмите и установения от църквата порядък.

Учените не обичат философите, защото в дейността им съзират опит за налагане на философските конструкции над чистата научна истина, която подлежи на емпирично, експериментално доказване, с която се гордеят и която те смятат за свое достояние и свой успех.

Обикновените хора не обичат философите, които ги призовават към върховни, трудни за асимилиране и чужди на манталитета им метафизически абстракции, докато те предпочитат чисто житейския опит и мъдростта, извлечени от живота, който живеят и с който разполагат, като при това видимо са склонни към всякакъв вид подигравки, насмешки и в повечето случаи глупави шеги спрямо онова, което и да биха искали не биха могли да разберат, а когато не разбираш нещо, най-лесното е да го обявиш за глупост.

Така например датската преса и общественото мнение, често нахвърляйки се върху най-великия датски философ, са гледали на Киркегор като на чудак, на налудничав глупак, а при всекидневните му разходки по улиците на Копенхаген - едно от малкото удоволствия, които си е позволявал - след него са тичали тълпи от деца, които не само са му се подигравали, но понякога и са го замервали с камъни. Дори и студентите от Копенхагенския университет през 1847 г. поставят една комедия (а тя се е играла и в други скандинавски страни), осмиващи герой, директно назован Сьорен Кирк.

Впрочем комедийното осмиване на философията и философите пред очите на хилядна публика има хилядолетна история - Сократ и Облаците на Аристофан са най-яркият пример за това.

А след като и политиката, и религията, и науката толкова често заплашват да подчинят философията, а тя само трудно отстоява своето собствено място и своя собствен път, твърде "кратки са миговете, когато е могла да диша свободно" - пише Бердяев в Предназначението на човека.

В Аз и светът на обектите (1934) Бердяев резюмира възгледите си за положението на философа в историята и в съвременното общество: "Положението на философа е наистина трагично. Него почти никой не го обича. През цялата история на културата се проявява вражда към философията и при това от най-различни страни. Философията е най-незащитената страна на културата." А това неминуемо предизвиква и обратните, насрещните реакции.

Още Ницше, през чиято могъща школа от най-ранните си години и съвсем не повърхностно минава Бердяев и с когото той през целия си последвал живот постоянно се съпоставя и противопоставя, обяснява "характера" на философа с почти всеобщото неодобрение на неговата дейност, на неговото призвание и, в крайна сметка, на неговата личност. "Философът има право на "лош характер" като същество, най-лъгано досега на земята. Днес той е длъжен да бъде недоверчив, да хвърля злобни погледи от всяка пропаст на подозрението" (Отвъд доброто и злото). А това вече обяснява твърде много в отношението между философа и другите, което и Ницше, и Бердяев обясняват в своята философия.



3.

Най-често философът е сам, той не търси другите, както и другите не го търсят. Неговото "общество" са книгите, идеите, духът на предшествениците, с които той общува много по-лесно, отколкото с агресивната или кротката глупост на съвременниците и така сам подхранва репутацията си на чудак (Киркегор), от което истинският философ не страда особено, тъй като и неговите "ценности" са по-други. А понякога тъкмо "самотата" на философа му осигурява по-добра възможност да вникне в света около него - в нещата, хората и обществото, - да ги разбере по-добре, да ги осмисли по-дълбоко, отколкото ако би се влачил след суетата на света.

Но самотата невинаги се оказва спасително лекарство, често от нея (и неразбирането) започва да страда и самият творец (и тук дозата често са оказва решаваща), а нерядко и самото творчество протича като страдание.



4.

Познанието, жаждата за познание, която у всеки истински философ е сякаш неутолима, същевременно е и форма - особено присъща на философията - за излизане от пределите на аза, за влизане в света, за потапяне в него: чисто философската форма за разширение на аза до пределите, до които то, познанието, може да стигне, а, ако е възможно, и отвъд тях.

Разбира се, познанието не е единствената форма за излизане от затворената индивидуалност на Аз-а. Човекът и човечеството са намерили огромен брой начини и форми за неговото преодоляване: едни - предимно биологически предопределени, а други - изключително социално потребни.

Несъмнено тук се отнасят на първо място половото общуване, сексуалното влечение, излизането от себе си и влизането в другия, libido-тo, както то се назовава във Фройдовата школа, и институционализирано на по-късни етапи от развитието на човечеството в брака и семейството. Но също така и другарството, професионалното, съсловното общуване, продиктувано от общността на възгледи и интереси, а несъмнено и по-личните индивидуално-избирателни форми на приятелството.



5.

Но колкото и каквито форми за излизане от затвореността на аза да е намерил и да намира човекът, те не трябва да са за сметка на неговото разтваряне в другия и другите, в колектива и общността, защото при това индивидът, личността ще изчезват, ще започне господство на свръхличното, което постепенно ще се признае за по-висша ценност, с други думи, ще започне по-кратка или по-продължителна епоха на тоталитаризъм, на тоталитарно подчинение на личността, индивидуалността на някаква реална или имагинерна цялост, недопускаща индивидуалното, личностно-неповторимото, подчинение, което Бердяев - философът на свободата и личността - не иска да допусне на никаква цена. Предназначението на човека: "Неповторимата личност е висша ценност, тя не е средство за тържеството на общото, макар и това общо да е задължителният за всички нравствен закон."

---------

* От подготвяната за печат книга Философията на Николай Бердяев.