Пак криза, пак драма. Защо сме обидени на това, че не ни знаят? Защото за културата си мислим декоративно, нещо като сервиза на баба, изложен в остъкления бюфет, с който се перчим и никога не използваме. Идват чужденците на гости и някак не се възхищават достатъчно. Тия с по-антропологическа нагласа отнасят диск на самодейците от попфолка, които тук презираме; по-изисканите се докосват главно до проектната култура, т.е. онези автори, художници и мислители, които са много по-добре познати в чужбина отколкото тук. А сервиза не поглеждат. Колкото повече старание да се издокараме, толкова по-зле става.

Може би е сбъркано нещо в самото понятие. Аз предлагам да наричаме култура това, което четем, гледаме, слушаме, празнуваме - не това, което смятаме, че някой смята, че ние трябва да правим.

Има нещо зловещо във факта, че след петнайсет години



културните емблеми си остават все онези, комунистическите.



Ако трябва дадена институция да изобрази присъствието на един брой писател, един брой художник, как мислите, от сегашните ли ще вземат или от преди 89-та? Върхът на всичко разбира се е ненадминатият "На всеки километър", съчетал раждащата се масова култура с комунистическата монументалност.

Не че днес няма по-добро, просто няма как да се концентрира вниманието на публиката. Културната звезда е резултат на определена инвестиция; да мислим, че невидимата ръка на пазара ще произведе, да речем, голям априлски поет е все едно да очакваме да се самозароди от джунглата нов "Кремиковци".



"Преходът" е период на хроничен дефицит на власт.



В културата това значи, че никой не може/не смее да инвестира много пари в едно голямо нещо и предпочита да раздава за сто средни. (А това разпръскване на усилията, впрочем, ще се задълбочи с приемането на закона за меценатството: всеки бизнесмен ще може да финансира по свое усмотрение стихосбирката на любовницата си, наместо да внася данъци в държавния бюджет). Вследствие на този добрячески принцип много културни дейци оцеляват, но нищо особено голямо - пък било то и кремикоидно - не се ражда извън медийното шоу. Появата на идеи за връщане на званията е печален резултат на това



пенсионерско отношение към художествената дейност.



Като няма много големи стимули няма и много ожесточено състезание, хората живеят по-кротко, пият минерална вода, разхождат се.

Както и в икономиката, надеждата да се концентрират усилия в големи културни събития свързваме с чуждите "инвеститори", сиреч меценати, фондации, програми. Само че нещата и хората, които те подкрепят, така драстично се разминават с очакванията на тази изолирана в продължение на десетилетия страна, че медии, институции и граждани просто ги възприемат като чужди. Универсализмът няма корен по нашите земи - нашето си е само наше, чуждите да ни признават и толкоз. У нас не пестят определението "световно известен" за местни величия, само че никога не размишляват върху това в какви световни школи, процеси, стилови търсения се вписват те. Тези, които наистина са част от европейската култура - режисьор като Теди Москов, художник като Недко Солаков, писател като Георги Господинов - твърде малко съответстват на представата за местния културен чорбаджия. Някак млади изглеждат, несериозни, пък и ако не величаят родното, то какво тогава точно правят?



Как да се гордееш с такива хора?



Впрочем цялата тематика на гордостта подменя проблема и разчесва националните комплекси.

У нас тя винаги е в двойка със срама. Гордеем се от едни неща в миналото, защото дълбоко се срамуваме от други в настоящето. Гордеем се, че уж сме сред най-древните европейци, именно защото сме дълбоко убедени, че всъщност сме много далеч от европейските ценности. Че темата за гражданските права е подменена с мечтания за европейска консумация, еколозите станаха натовци, профсъюзите искаха приватизация, а полу-дисидентите, които пламенно громяха съветската инвазия в Чехословакия и Афганистан, днес благоговеят пред г-н Буш. Цялата тази работа с Европа е странна: средният българин си я представя като Америка, която прекрасно познава от филмите. Трябваше американецът Джереми Рифкин да ни припомни, че европейската мечта (качеството на живота) е заместила американската (количеството на успеха), та дори в самите Съединени щати!

Следния пример. Кой ли не се гордя, че сме в Европа. Не чух, обаче нито един говорител да изрази гордост от това, че ние, европейците току-що построихме най-големия самолет в света, че нашият "Еърбъс" е вече пред световния лидер "Боинг".

Звучи ви екзотично? Защото провинциалните управници по нашите земи са ни приучили да се идентифицираме с маргиналното, отклоняващото се, онова, което никой не може или не иска да ни оспори. Ние сме по определение "простите орачи и копачи" - не потомци на Филип Македонски, а на покорените траки, не на Исус Христос, а на ханове-езичници. А мисълта, че може би някак сме



участвали в славата на трите империи,



от които сме били част - Византийската, Османската и Съветската - е национална ерес (чакам с нетърпение някой да отвори дума за четвърто, европейско робство).

Или вземете кирилицата, която се оказа нашия основен принос в ЕС. Когато бях дете (и когато партията ни беше поставила задачата да станем 10 милиона), националният ритуал изискваше да се казва, че Кирил и Методий са българи. В гимназията се премина на компромисен вариант, според който двамата били родени от "баща Лъв и майка славянка". Хипотезата за славянството се правеше въз основа на това, че отнякъде е трябвало все пак да са научили славянския, разбирай български език. Днес ви казват, че те просто са византийци и дори не са стъпвали на територията на днешна България. Представете си сега средния човек, който търси да опре върху нещо своята национална идентичност - той почва да се озлобява, чете небивалиците по интернет, слуша кабеларките и намразва уж учените национални елити, които му отнемат митовете.

А в тази история дори не се споменава Петър Велики, на когото всъщност дължим кирилския шрифт в сегашния му вид, броя на буквите, фонологията и т.н. Целият този епизод у нас е изтласкан дълбоко в националното несъзнавано, защото основната задача винаги е била да докажем, че "и ний сме дали нещо на света" и създаването на модерната българска държава от Русия не е нищо друго освен издължаване за това, което преди сме й дали.

Днес по същия начин опитваме



да се справим с неловките чувства, които поражда ЕС.



Защо ли му е на Съюза кирилицата? За него тя е тежък масраф и преводите на и от български утежняват вече застрашително набъбналите евроструктури. Въпросът тук е не в някакви тайни придобивки, а в признанието на равно човешко достойнство - домакините приемат да понесат някои неудобства, за да те поставят наравно със себе си. Историческия път на тези земи към християнството, превеждането на християнските понятия на старославянски, героичната политическа битка за езика на богослужението - това е съвсем друга тема. Представете си, че, тъй както ни отказаха пълния размер на селскостопанските помощи, ни бяха заявили: слушайте сега, много станаха езиците, вашите представители ще се изразяват на английски! Те ни оказват уважение такива, каквито сме, поради европейския принцип всяка култура да се приема като равна в голямото семейство, ние обаче сякаш не се чувстваме на място, търсим скрити причини за това.

Срамната долница на културата е също толкова нелепа колкото гордостта. Гордея се, че единият ми съсед слуша Дебюси, срамувам се, че другият издува чалгата - не е ли това абсурдно?

Вероятно сложните ни душевни терзания са резултат от неустановената социо-културна йерархия в тази страна - от това, че поради хроничното състояние на преход не съм съвсем на ясно дали съм по-близко до единия или другия. Един уверен в културата и социалното си място човек дори би се забавлявал от песен като "Европеец" на В. Димитров:

Че от Рим до Челопек

всеки ще върти кючек.

И Европа ще се друса,

ще й промениме вкуса...

Първо малко чака-рака,

После, како, хващай влака!

Културата на кебапчетата, съборите, сватбарските оркестри, лепенето на банкноти по челата, кючека с метла между краката - в нея няма нищо лошо, ако знаем точно къде е мястото й. Такава е всяка народна култура и прибавките на патриотична романтика или цензурирането на вулгарното в най-добрия случай я обезсмислят, правят я псевдо-музика, псевдо-поезия.



Тежкият проблем на това общество



е неговата социална неустановеност - всеки може да се озове навсякъде, всеки може да общува с всекиго. Оттук и драмата на културата. Наместо да диференцира - социални групи, региони, етноси, поколения - тя се люлее по оста на гордостта и срама, между това което всички трябва/не трябва да правим.

Такава поне е каузата на Иванвазовската партия в културата - тази на пъченето, комплексите, себедоказването. Няма да съм първият, който ще изкаже пристрастието си към една друга партия, Захаристояновската - партия на иронията, отрезвяването, реализма. Струва ми се, че тя ще има повече успех в ЕС. Времето на романтичните митове отдавна е отлетяло, драмата на национализма е в миналото, състезанието по стадионите на модерността е отменено. И тук е неочакваният шанс последните да станат първи. Кой друг народ може така да се подиграва на себе си? Кой може да живее едновременно в толкова различни светове, да гурбетчийства, да се адаптира, да плете социални мрежи? Кажете само как най-сетне да се отървем от този проклет външен поглед, който подменя живота ни?



-------------------------

P.S. В предишния си текст "През задния вход по терлици" съм объркал едно изречение: не 1/3 от всички афроамериканци са в затвора, а 1/3 от всички затворници в САЩ са афроамериканци. Моля за извинение.