По времето на дядо ми, за да въртиш бизнес, е било напълно достатъчно да имаш бележка от търговската палата, че си търговец, и книжка от бирника, че си платил на царщината. Днес светът се е заровил дотам в бюрокрация, че за да засити глада й, наред с обичайните от прастаро време удостоверения търговецът трябва да се подложи на



лавина от проверки и сертификации.



Първата крачка бе налагането на повсеместен външен одит на всеки, който има кажи-речи сносна по размер търговия. В края на миналия век се яви тегобата предприемачите да се подложат на проверка имат ли система за контрол на качеството - т.нар. ISO 9000. И да платят изписването на куп безумно кухи бумаги, да цанят чуждестранен проверител да ги проучи, а после на всеки шест месеца да ги одитира още ли спазват изповяданата технологията за контрол на собствената си технология. Който не плати се лишава от достъп до търговете за "обществени" поръчки. И това са двата най-видими от десетките примери за



манията "ашурънс",



което на английски ще рече "уверяване". Това е една индустрия, процъфтяваща благодарение на задължението, налагано от държавната администрация на бизнеса, да плаща грешни пари, за да се снабди с чуждите уверения. Хипотезата е, че фирмите се управляват главно от хайдуци, а пазарът гъмжи от кръгли идиоти, които не могат сами да преценят читав ли е търговецът и качествена ли е стоката му, та трябва някой да прелети през океана, та да ги увери, че всичко изглежда наред. Огромни държави като САЩ и Обединеното кралство вече произвеждат повече услуги, нежели стоки, а индустрията на уверителите дава няколко процента от експорта на услуги, над процент от брутния продукт на тези гигантски икономики. Щом някой ти плаща да уверяваш неясно кого колко е той изряден, грях е да не вземеш парите. Пък трябва ли да се дава за чужда сметка, българската администрация е абсолютен световен шампион по натягане и мълниеносно налагане на всякакви измислени "световни стандарти". Вече сме обещали да бъдем сред първите страни в света, където без уговорки ще се наложи банковият режим, познат като "Базел II", включително



задължителния "кредитен рейтинг"



на кредитополучателите. Въпросният кредитен рейтинг е една нискоинформативна оценка за възможностите на длъжника да си плаща дълга, изразена с букви и шамански знаци. Той е измишльотина на г-н Джон Муди (1868-1958), който - впрочем без да има каквото и да е образование по финанси или друга наука - решил да оценява по най-прост школски начин десетките железници, които продавали облигации (в Америка шестицата е "А", следващите букви са за по-ниски оценки). Г-н Муди продавал брошури с оценките си, а те се оказали твърде търсени от стотици хиляди инвеститори, които знаели за ценните книжа още по-малко и от него самия. И до днес



рейтингът замества сложните сметки



и купищата необходима информация, като уж улеснява инвеститорите, които не са в състояние да преценят кой длъжник колко струва. Всъщност рейтингът е само мнение, често твърде съмнително. Например според "Фич Инк." рейтингът на Сант Петербург е "ВВ+", гр. Шчечин в Полша е получил две степени по-високото "ВВВ", а далеч по-мижавият и от двата гр. Сиена, Италия, е оценен с "АА-". Ще рече италианците от Сиена са къде-къде по-сигурни платци от старата столица на Русия, кръстена на онзи Петър, който даде на света израза "плащам като руския цар". В такава оценка само идиот би повярвал, неувредените биха се сетили, че Италия е една от страните с най-висок дълг, а дефицитът на градските й бюджети се мери само с този в Гърция и Франция. Впрочем през 2002 г. друга една агенция, по-прочута и от "Фич", бе "свалила" кредитоспособността на Япония под рейтинга на Ботсуана (страна, която получава безвъзмездни японски помощи за борба с глада). Диктатът на кредитния рейтинг, налаган със закон, води до там, че



рейтинговите агенции изместват банките



като пазители на достъпа до кредит, защото регулаторите сакрализират рейтинга и поставят достъпа до кредит в зависимост от него, а не от подробните икономически проучвания на кредитора. Но за разлика от банката, която носи отговорност и плаща за своята преценка, кредитната агенция пред никого не отговаря. Платиха ли рейтинговите агенции на кредиторите и акционерите на "Енрон", който до месец преди фалита се радваше на рейтинг "инвестиционно качество"? Колкото и да им се приписва независимост и обективност, кредитните рейтинги са субективни, те се влияят от настроенията и реагират на очакванията на пазара. Опасно е достъпът до кредита да се поставя в зависимост от толкова несигурна оценка. А това ще се случи, ако банките бъдат задължени да се съобразяват с "независими" кредитни рейтинги и да трупат провизии в зависимост от преценката на някой трети за собствения им клиент. Никой не трябва да е задължен да плаща и да има кредитен рейтинг, освен фирмите, които продават публични емисии на фондовите пазари - за съжаление въпреки несъвършенството на кредитния рейтинг, още не е измислена по-стойностна, разбираема за широката публика оценка, която да го замени.