|
Прагматичното примирение
През 1970 г. всички вестници по света публикуваха снимка: канцлерът на ФРГ Вили Бранд стои на колене пред мемориала на жертвите на въстанието във Варшавското гето. Символичният жест на госта удиви приемащите го полски ръководители. Тогавашният глава на Полша Владислав Гомулка не се трогваше особено от евреите и местните медии отрязоха фотото, за да не се вижда пред кого се покайва канцлерът. Постъпката на Бранд откри пътя към нова "източна политика", позволяваща окончателно да се легализират следвоенните европейски граници. Но той имаше и по-дълбоко значение - положи основите на политическата култура на Европа.
Световната история изобилства от войни, но доскоро нямаше прецеденти на извинения за тяхното разпалване и още повече - за участието във военните действия. Победителите, както е известно, не ги съдят, а победените се разплащат не с покаяние, а с територии, репарации или със загуба на политическа самостоятелност.
За равноправното примирение на бивши противници като способ да се построи устойчив свят се заговори след Втората световна война. Идеята за превръщането на заклетите врагове - Франция и Германия - в основа на устойчив алианс, изказана преди 55 години, на 9 май 1950 г., от французите Жан Моне и Роберт Шуман, стана първообраз на европейската политика от нов тип. Фактически в замяна на признанието на Германия за нейната вина държавите-победителки отвориха пред страната-агресор вратите на клуба. Това бе подход на прагматици. Враждата и ненавистта, неизбежни след такава чудовищна война, разбира се, не бяха заличени, но след всеобщо съгласие те бяха оставени на заден план в името на спокойствието и развитието. А потенциалните конфликти в западното общество бяха замразени от "студената война". Затова не е чудно, че с нейния край статуквото, установено с края на Втората световна война, започна да ерозира.
Реваншът на малките
Половин век страните от Централна и Източна Европа бяха изключени от процеса на формиране на европейската политика. От 1938 г., когато Великобритания и Франция пожертваха Чехословакия, за да се откупят от Хитлер, съдбата на малките нации бе решавана от великите държави. Освободили се от съветския диктат, бившите участници в соцлагера поискаха от Запада компенсации и за Мюнхенския сговор, и за Ялтенското споразумение, по което западните демокрации дадоха Източна Европа на Сталин. Подобна компенсация стана бързата интеграция на бившия соцлагер в евроатлантическите структури.
Но геополитическите размествания заличиха чертите, поставени от историята. В Западна Европа миналото бе преодоляно, но на Изток това ставаше много трудно. Когато в средата на 1990 г. президентът на Чехия Вацлав Хавел публично се извини за "декретите на Бенеш", в съответствие с които от Чехословакия през 1945 г. бяха депортирани 3 млн. немци, това предизвика буря от протести. Прага не отмени официално тези декрети даже под заплахата да се блокира нейното влизане в ЕС. Впрочем чехите се оправдаха с това, че "етническите чистки" през 1945 г. са били санкционирани от държавите-победителки: Уинстън Чърчил определи тогава изселването на немците като най-разумен начин да се стабилизират новите граници.
В Полша бурни дискусии предизвика решението на президента Александър Квашневски да признае вината на поляците за убийството на повече от 1500 евреи в местността Едвабн през 1941 г. Винаги се е смятало, че виновни за това злодеяние са нацистите, и против новата трактовка се изказаха повече от половината граждани. Квашневски не се отказа от покаянието.
Имаше опити да се измъкнат думи на съжаление и от държавите-победителки, но без особен успех. В Полша имаше упреци към британците, които не оказаха достатъчна помощ на Варшавското въстание през 1944 г., а жителите на Дрезден призоваваха кралица Елизабет II да се извини за варварската бомбардировка на града (през февруари 1945 г.). Но Лондон обясни, че войната си е война и няма основания да се иска прошка за това, което е ставало по време на военните действия, започнати не от англичаните.
Така Европа стигна до негласно споразумение - ние помним миналото си, признаваме грешките и съжаляваме за извършените жестокости и несправедливости. Но в името на всеобщото благо е по-добре да не разравяме историята, тъй като разчистването на историческите сметки само ще ни отдалечи от общата цел - ужасът повече да не се повтаря. В рамките на този компромис остана и Русия.
Жертва на миналото величие
През есента на миналата година, когато се навършиха 65 години от пакта Молотов-Рибентроп, председателят на комисията по външни работи на сейма на Латвия Александър Кирштейнс заяви: "Сега, когато Латвия влезе в ЕС и НАТО, основният външнополитически приоритет на страната ще бъде признаването от Русия и ЕС на факта на окупацията от СССР и последващата деколонизация".
С наближаването на кръглата годишнина от победата градусът на критиката в балтийските столици и Варшава се повишава. От Русия се иска да се покае за престъпленията на сталинския режим, анекса от 1939 г. и политическото потискане след 1945 г. Нервната реакция на Москва, която отказва да признае окупацията на Балтика, по непонятни причини засекретените материалите от отдавна признатото убийство на полски офицери в Катин и настояването, че Ялтенските съглашения са донесли демокрация в Източна Европа имат обратен ефект. Словесната канонада нараства, а заедно с нея и странното усещане, че Русия, опитвайки се напълно да обезличи съветските действия, всъщност девалвира и своята роля във Великата победа.
Би било грешно да се вижда зад ставащото само примитивна русофобия. Просто поради различни причини Русия се оказа извън полето на съвременната европейска менталност. Европа на 21-и век не забравя за деянията в миналото и не желае да се гордее с военни постижения. Затова много табу, като например зверствата на Съветската армия на окупираните територии в Германия, сега стават теми за обсъждане. При това ги повдигат не някакви реваншисти, а такъв убеден противник на фашизма и ляв интелектуалец като лауреатът на Нобелова награда за литература Гюнтер Грас, например.
Какво да се прави - категорично да се отрежат всякакви опити да се ревизира историята, да се игнорира източноевропейската риторика или да се влезе в диалог за миналото?
Първият път може да се нарече азиатски. Япония, претърпяла заедно с Германия поражение във Втората световна война, за разлика от нея дълго за нищо не се разкая. Извинения от Токио започнаха да прозвучават едва наскоро, но при това без да се прекратяват препирните със страните, които пострадаха по време на войната - двете Кореи, Тайван, Китай. Япония например категорично отказва да признае отговорността масовото убийство на китайци през 1937 г., в резултат на което по думите на Пекин са загинали 300 000 души.
Новата вълна конфликти е свързана с името на днешния премиер на Япония Джуничиро Коидзуми, който от 2001 г. редовно посещава шинтоисткия храм Ясукуни, където са погребани военни престъпници. След миналогодишното посещение КНР отказа на японците да реализират изгоден договор за строителството на високоскоростна жп магистрала Пекин-Шанхай.
Но това, което минава в Азия, не върви в Европа. Досега Анкара категорично отказва да признае геноцида на арменците през 1915 г., позовавайки се на особените обстоятелства на този период. Но по всичко личи, че именно покаянието пред жертвите ще стане главният тест за Турция в стремежа й да влезе в Европа. Именно тук минава водоразделът между Европа и не-Европа. Ако искаш да бъдеш европеец - откажи се от велики националистически амбиции, дори от тези в миналото. От Русия, страна много по-европейска от Турция, се очаква същото.
Едва ли ще можем да игнорираме вълната, която се надига в балтийските страни и Полша - след разширяването на ЕС влиянието на тези страни на формирането на политиката, особено към Русия, значително ще нарастне.
В днешната ситуация политическият диалог за трактовката на историята има едно следствие - признаването на греховете почти неизбежно влече след себе си искове за компенсиране на ущърба. Компенсациите на жертвите - Холокоста, принудителния труд, изселването, конфискацията - са се превърнали в индустрия. След като към ищците се включиха американски адвокати, всички трябва да плащат - не само правителството на Германия, но и австрийските и словашките власти (в тези страни също е бил използван трудът на затворниците), швейцарските банки, които са скрили спящите сметки на евреите-жертви на геноцида. Впрочем компенсации започна да изплаща и Япония - немалки суми през 1990 г. например получиха тайванските и корейските жени, които са били принудени да работят в бордеи за японските войници по време на войната.
Бившият шеф на парламента на Латвия Витаутас Ландсбергис например изчисли окупацията на страната на сума между 20 и 300 млрд. долара, които той смяташе да изиска от Москва. И макар да е ясно, че ако някога работата стигне до обсъждането на този проблем, сумите ще бъдат много по-малки, самият факт на неизбежното предявяване едва ли ще стимулира дискусията за миналото.
Европейската история, естествена част от която се явява и Русия, е смес от жестокост и героизъм, корист и романтика, справедливост и несправедливост. Избирайки между забравата и покаянието, Европа тръгна на много характерен за Стария свят компромис - избирателно покаяние и частична забрава. Трезвият и прагматичен подход към собственото минало дава надежда, че поне някои от предишните грешки няма да се повтарят в бъдеще.
* Авторът е главен редактор на списание "Русия в глобалната политика"
|
|
Външната ни политика между балона “Европа” и топуза “Ирак”Къдринка Къдринова
