След като и банка осъди България за нарушаване на човешките й права (Капиталбанк срещу България), вече няма съмнение, че нещо е сбъркано в нашия преход. Създава се впечатление, че и Европа не е съвсем наред. Стана така, че не ограбени от банковата система, не пострадали от пирамиди и бандити, не жертви на изнасилвания и убийства търсят най-често справедливост у нас и в Страсбург. Най-силен рев за човешките си права надават пред Европа конструкторите на прехода, политически хитреци, религиозни и националистически провокатори, банкери и фараони, убийци и изнасилвачи, а също лица с психически отклонения, джебчии, измамници на дребно и хора, оставили се на неправителствени организации да си правят бизнес с патилата им. И точно те печелят дела. Има, разбира се, и съвсем обикновени хора, които честно се борят за правата си.



Ние ли сбъркахме, те ли?



Трудно е да си представим, че Европа, която се опира върху вековни правосъдни системи, си е изгубила ума, откакто се занимава с български неразбории. Ако има нещо нередно, най-логично е да го търсим у нас, защото още бащите на българския преход провъзгласиха, че целта му е да направи държавата "нормална", каквито са останалите страни в Европа. Вгледаме ли се внимателно във всички дела в Страсбург, ще открием, че между най-скандалните и най-баналните има общ знаменател - дефектната българска съдебна система. Всъщност тя е единствената причина държавата да бъде съдена в Европа. Там се прилага принципът да се изчерпят най-напред всички възможности на националните съдилища и тогава да се приемат жалби. Това важи не само за България, но и за всичките 45 държави, ратифицирали Европейската конвенция за защита на човешките права и основните свободи.

Страсбург издава присъди срещу държавите, но истинските виновници са националните съдилища, които не си вършат работата и нарушават конвенцията или си затварят очите пред нарушенията й. Разбира се, държавите пък са виновни, че са допуснали да имат лошо работещи или неработещи съдилища.



Първият грях



на българския преход бе не толкова ограбването на народа и криминалното разпределение на богатствата на държавата, а съзнателното разбиване и парализиране на съдебната и правоохранителната система. Това бе главното условие, за да стане възможен грабежът. Ако бандитите имаха страх, че рискуват да получат възмездие, нямаше да бъдат толкова нагли, както констатира одобреният тази седмица проектодоклад на наблюдателя за България в Европарламента Джефри ван Орден. Майката на всички злини е беззаконието, т.е. липсата на работеща система за прилагане на законите.

Куриозно е, че крак в Страсбург повлече покойният вече Андрей Луканов, когото мнозина смятат за отговорен, че България възприе грешен модел на преход. Той осъди посмъртно държавата на 20 март 1997 г., защото бе държан през 1992 г. незаконно в ареста 115 дни по нареждане на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев. Европа бе смаяна от прокурорския произвол, а самият Татарчев бе толкова смаян от присъдата, че първата му реакция бе да посъветва държавата да не плаща обезщетението. После се поправи.



Така започна историята



на българския преход, регистрирана чрез делата в Страсбург. Тя се пише с 5-7 години закъснение, колкото е необходимо на тъжителите да се убедят, че не могат да намерят справедливост в България, и колкото им трябва да се защитят в европейския съд. В момента Страсбург е в периода на грабежа при Жан Виденов. Излязоха няколко дела като следствие на изкуствено предизвиканата хиперинфлация, която заличи дълговете на кредитните милионери и на държавата към обикновените спестители. След делото "Ангелов срещу България" през 2004 г. тази година страната загуби още четири еднотипни дела заради игра с инфлацията.

Серия от дела бяха загубени заради мудно правосъдие, нарушаващо чл. 5 от конвенцията (право на свобода и сигурност) и чл. 6 (право на справедлив съд). Съдебната парализа в България, която се илюстрира от десетките хиляди затлачени и висящи дела, даде възможност и на съдени за тежки престъпления също да се представят за жертви. Такъв бе случаят "Костов срещу България", при който тъжителят бе сочен за изнасилвач на малолетната си дъщеря. Още по-скандален бе случаят "Недялков срещу България", който застави държавата да плаща обезщетения на "фараона" Иво Недялков, че го е съдила бавно и не го е пускала през това време на свобода.

Българинът се научи да търси правата си в Страсбург и сега там чакат ред хиляди български жалби. Статистиката показва, че не повече от 1-2% биват признавани за допустими, но и това е достатъчно да очакваме в недалечно бъдеще вълна от осъдителни присъди срещу България. Досега приключилите с решение на Европейския съд дела са 70, но като се добавят и решените при старата процедура в други структури на Съвета на Европа, се получават почти стотина.

Единственият шанс държавата да се предпази е да послуша Европа и най-сетне да пусне в действие съдебната си система. Или както препоръча Европейската комисия - не само да пише закони, но и да ги прилага. Ефектът в Страсбург ще се почувства чак след няколко години, когато се оттече досегашната мръсна вода на прехода, но поне ще знаем, че ще има надежда и нашата държава да заприлича на нормална.