Началото на Второто българско възраждане е обявено в столицата на Второто българско царство от втория човек Ангел Марин. Във Велико Търново нахлузват средновековни ризници, палят вечни огньове, готвят патриотични спектакли и изяви на "най-богатия фолклор в света". Идеята за грандиозната инициатива е на местни национално отговорни бизнесмени, родолюбиви фондации и вицепрезидент с неуплътнена по конституция длъжностна характеристика.
Начинанието не е просто поредната пошла патриотарско-безпросветна бутафория, благословена от най-високо място. То не бяха национални стратегии, не бяха предатирания на българската държава с 5 века, не бяха нафталинени чествания и откривания на паметници ала 13 века България, не бяха преоткривания на траките. Даже министерството на културата стана придатък на туризма при предишния кабинет. Всичко това обаче е вече не просто комично, не е и дори само обидно, то е опасно:
1. Под патронажа на държавата се налага
представата за историята
като музеен експонат
Тя е нещо величествено, което е първи извор на патриотично възпитание за младите и първа гордост за показ пред чужденците. Възпитателната й функция изключва всякакъв критичен поглед, който се възприема като родоотстъпническа фалшификация. Книги от рода на "Българите - първите европейци", аха, да изиграят при Второто възраждане ролята на "История славянобългарска" при Първото.
2. Под патронажа на държавата се налага представата за единна и хомогенна нация, стопяваща под знамето бизнесмени и наемници, млади и стари, християни и мюсюлмани, българи, турци и роми. Нацията е субстанция сама по себе си, тя е най-висше благо. С принадлежността към единната българска нация се заличават всякакви класови, расови и верски различия - нещо толкова добре познато от най-близката наша и световна история.
3. Под патронажа на държавата се налага представата за културата като прошнурован и пронумерован списък от официално признати автори и произведения. Сред класиците на Второто българско възраждане са Теодосий Спасов, Валя Балканска, Румен Статков, ансамбъл "Българе". Българската култура, доколкото е българска, е величествена и неповторима като българската история, а висотите й произхождат
направо от недрата
на "българщината"
Вместо всичко това доста по-разумно би било под патронажа на държавата да започне процес на преосмисляне на българската история. От училище до широката публичност тя да се отвори в балкански и европейска контекст. И едва когато се отърси от патриотарските индоктринации на официалните български историци, може отново да се превърне в естествен извор патриотични светогледи на свободно избрали ги граждани.
Доста по-разумно би било държавата да се включи и в елементарния дебат за нацията - етническа или политическа да е тя. И ако Второто възраждане отрежда на всички религии и етноси правото да се гордеят, че са част от българската нация, нека покаже как турчинът да е горд с величествения Царевец. Или как да не се откаже гордост и на "чистокръвния" българин, който хич не го е еня за прабългарите и Паисий. Най-сетне: нека Второто възраждане даде и отговор може ли някой, който искрено се гордее само като гражданин, да е повече съпричастен към тази нация от друг, искрено предан на официалните образци на националното.
Доста по-разумно би било още държавата да се откаже от ролята си на определяща каноните на "високата" българска култура, превръщайки я в ритуален аксесоар на масовата "ниска култура", когато тя е за вътрешно ползване, и в сувенир за спомен - когато е за износ в чужбина. Истинските културни еталони ще се създадат, когато държавата насърчава финансово разнообразни културни форми и когато техните автономни общности сами определят критериите за стойност.
Разбира се, патриотизмът не е невъзможен в началото на XXI век и пред прага на ЕС, напротив. Едва ли обаче един просветен, разумен и граждански отговорен патриотизъм е възможен днес в България. След 15 г. преход ние още не сме се постигнали гражданско пълнолетие, а пак бленуваме по нафталинения национализъм.