---визитка----

Валентин Старчев наскоро отбеляза 70-годишнината си. Художникът работи в много жанрове. От 1964 г. до днес преподава моделиране в архитектурната катедра на ВИАС. Познат е предимно като автор на монументална скулптура. Негово дело е паметникът на капитан Петко Войвода в Алеята на гарибалдийците в Рим. Изпод длетото му се раждат монументи в Стара Загора, Плевен, Бургас, Варна. Старчев изработва и бюста на Брежнев, който беше прибран за една нощ от градинката срещу Софийския университет през 1989 г. Сред творбите му са още "Пегас" - в памет на загиналите български писатели, "Покръстване" - пред Градската галерия, "Пиета" - пред Националната галерия и много други. За две поколения обаче той си остава най-вече създателят на скандалния паметник "1300 години България" пред Националния дворец на културата.

-----



- Г-н Старчев, кой е отговорен за съдбата на паметника през НДК, който се руши с всеки изминал ден?

- В момента никой не го стопанисва. Нито общината, нито Министерството на културата искат да се афишират като собственици, защото това означава да отделят много средства за неговото възстановяване. Едно време държавата направи монумента. Людмила Живкова като председател на Комитета за култура беше главният инициатор, а профсъюзите дадоха парите. Затова смятам, че като първоначален инвеститор, държавата трябва да се ангажира.

- Да се ангажира с премахването му или с реставрацията?

- В момента той е почти рухнал. Ограбиха го циганите. Една нощ ги хванаха да късат ламарините и железата. Друго не могат да отнесат. 7-метровите фигури са много големи и тежки, закрепени са здраво за бетонната сърцевина и трудно могат да бъдат свалени. Въпреки това добре че направиха загражденията. Сложиха ги заради папата. Когато Йоан-Павел II пристигна през 2001 г., при една от обиколките му кортежът трябваше да мине покрай НДК. И официалните домакини ги досрамя, не искаха отецът да види паметника. Явно нямаха очи да оправдаят разрушенията на едно художествено произведение в центъра на столицата. Неугледен си беше монументът, както и сега. А на ограждащите стени сега децата си рисуват на воля.

- Графитите обиждат ли ви?

- В никакъв случай. Навремето имаше подобна идея - докато възстановяваме паметника, покрай скелето да има няколко стени. Едната да превърнем в катерушка, на другата тийнейджърите да рисуват, третата да се предостави за реклами. Но спонсорите от една южнокорейска фирма за телевизори се отказаха. Решиха, че е по-добре да рекламират чрез билбордове из големите градове, отколкото да реставрират скулптурни композиции. После долу в ниското под монумента взеха да се събират пияници и наркомани. С архитект Атанас Агура се срещнахме със Стефан Софиянски и предложихме да затворим това пространство, за да не се събират там отрепките на София. Искахме да направим някакво амфитеатрално отваряне около паметника. След това дойде идея, че там могат да се осъществят подземни връзки с метрото - с бутици, супермаркети, както е по света. Не стана.

- Вярно ли е, че в две от фигурите е търсена прилика с Тодор и Людмила Живкови?

- Абсолютно не. Подобни спекулации, и аз съм ги чувал неведнъж, са направо абсурдни. Та Тодор Живков категорично не хареса паметника и беше много ядосан! От Светлин Русев зная, че бившият първи променил маршрута си от Бояна до Министерски съвет, само и само да не минава покрай монумента, че се нервирал ужасно. В политбюро бяха наясно с паметника, още когато приемаха проекта, знаеха какво точно ще представлява. Но беше достатъчно да се намръщи Живков, и всички започнаха да повтарят, че не става. Казваха, че видът му е деформиран, модерен и не се възприема. Оттук тръгна негативното отношение към монумента. Другият фактор беше неговото незавършване, прибързването в работата, защото срокът беше много кратък - 8 месеца. Още първата година - 1981-а, скулптурата започна да се руши. През зимата като падна снегът, водата проникна между плочките, замръзна и те се отлюпиха от бетона. Това стана, защото не се запълниха фугите със силиконова материя. След няколко години обаче започнаха да падат и големите плочи. По замисъл те трябваше да са два пъти по-масивни - търсехме ефекта на срязан кристал. Но нямаше материали и с тези малки, различни по цвят плочи се получи нещо като облицовка на баня. Така че на този паметник му започна зле съдбата.

- Днес ни е трудно да възстановим по руините първоначалния замисъл. Каква беше идеята?

- По случай 1300-годишнината на България, Комитетът по култура обяви конкурс. Спечелихме го аз и екипът ми. Паметникът имаше тема: "Минало, настояще и бъдеще", която беше дадена от Людмила Живкова. Върху нея организирахме целия паметник. Той беше замислен като три тела, символизиращи тези три посоки. На всяко тяло имаше по една композиция, свързана с темите, и накрая целият монумент завършваше с едно крило, символизиращо полета. Тъй като паметникът беше в пространството на двореца на културата, беше избегнат директният политически поглед. Акцентът беше върху историята и културата на нашата земя. Първата ми композиция беше "Златният век на Симеон" - цар Симеон, покровител на книжовниците, от които започва българската литература. Втората част представляваше една Пиета, вече я бях правил и сега се намира в Националната художествена галерия. Идеята беше, че тази земя, за да просъществува, е дала много жертви и много майки са плакали за синовете си. Оттам идва и третата фигура - едно наклонено, динамично тяло, фигура на млад мъж, работник, нарекохме го Съзидателя. Защото въпреки всички премеждия, трудности, катастрофи и робства винаги се е намирал някой, който да възроди тази държава, да работи, да се бори за нея. Такъв съзидател има и до днес и затова България съществува. По паметника нямаше никакви политически лозунги, а текстове на Вазов, на Ботев, на Левски. "Времето е в нас и ние сме във времето", "Върви народе, възродени" и "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира". Такъв беше смисълът на този паметник. Никой не се загледа внимателно в композициите, за да усети метафората, съдържанието. Всеки цъкаше с език: какво е туй чудо, какви са тия работи. Хората бяха свикнали със стария тип паметници - пиедестал и на него фигура на определен човек. Докато тук архитектурата и скулптурата направиха обща комбинация в пространството.

- На вас лично как се отрази агресивен негативизъм?

- Никак. Дори направих още един паметник в Бургас, посветен на загиналите, до днес си стои. Имаше и хора, които бяха на моя страна. Като министърът на културата Георги Йорданов, който изцяло застана зад проекта. Всичките ми колеги ме поздравяваха и подкрепяха. Чуха се чудесни отзиви. Например от руския писател Чингиз Айтматов. После гостуваше диригентът Херберт фон Караян и беше впечатлен от паметника. Каза, че такива скулптури в Европа са рядкост като авангард. След това имаше една сесия на ЮНЕСКО и на министрите на културата от цял свят и всички бяха във възторг. Това се случи първите 1-2 години, когато паметникът още не беше започнал да се руши. Друг път фотографът на Пиер Карден направи цяла серия художествени снимки на паметника и ми ги подари - 25 броя във формат А3. Беше го снимал от всевъзможни ъгли и при различно осветление. Мисълта ми е, че световният културен елит изказа положително мнение за този паметник. Лично Йорданов ми е говорил за тези неща. Всичко това беше първите години, когато още не беше започнал да се руши.

- Ако паметникът пред НДК въпреки всичко бъде съборен, смятате ли, че този акт ще бъде проява на социалните ни комплекси?

- Това събаряне е кошмарно. Независимо какви са били режимите и времената, цял свят си запазва архитектурата и пластичните изкуства, защото от тях черпи данни какво е било през вековете, каква е била историята, през какви перипетии или величествени моменти е минала една държава. Защо сега археолозите хвърлят толкова усилия да намерят нещо, което да им даде някакви данни за миналото на тези земи - добро или лошо?! А ние бързаме - сякаш преди нас няма нищо, от нас започва всичко. Това е неморално поведение към историята. Например, събориха мавзолея. Да той е свързан с едно време и с определена личност, но това е сграда, правена от прочутия арх. Рибаров. В нея имаше мозайки от Дечко Узунов, които бяха ликвидирани. Вратите ги моделирахме аз и покойният скулптор Иван Нешев - целите в орнаменти, отлети във Виена... Изчезнаха. Всичко това можеше да се ползва, вместо да се руши. Отдолу мазетата бяха с климатични инсталации, а Националната художествена галерия отсреща няма депа за съхранение на картините. Да си беше пренесла фондовете там. След едно-две поколения никой нямаше да свързва зданието с тоталитаритаризма. Те и днешните деца вече не знаят кой е Георги Димитров и що е то мавзолей. А сега какво? Събориха солидната сграда и остана една невзрачна градинка. И няколко кафенета. Но политическите амбиции не прощават. Още в първите дни на демокрацията всички статуи зад царския дворец на пл. "Батенберг" бяха съборени. На Владимир Димитров-Майстора му бяха боядисали брадата със зелена блажна боя. Какво им беше сторил кроткият живописец на новоизлюпените революционери, какви идеологически обиди решиха, че им е нанесъл, не е ясно. Въобще тая неконтролируема еуфория при идването на демокрацията отприщи енергията на лумпена. Така че тези емоционални моменти за в бъдеще трябва да се овладяват от културните среди. Безразсъдно погубеното се възстановява много трудно. Ето че днес просто нямаме пари за нови скулптурни проекти. Едно време всяко селце искаше да си има паметник на свой виден жител. Днес никой не инициира изграждането на нови монументални произведения, което е другата крайност. Може ли в София да нямаме паметник на хан Аспарух, на цар Борис... По парковете стърчат единични бюстове на Ботев и Вазов - и толкоз. Като реши въобще да построи нещо декоративно, ей така за радост на окото, общината какво изгражда? Чешмички! За друго не се сеща.