Авторитет не се дължи, трябва да се заслужи. С тези думи вицепрезидентът Ангел Марин се обърна неотдавна към близо 1000 български съдии на Втората годишна съдийска конференция. И им пожела да им се чува думата за съдебната реформа, да се борят срещу корупцията и да изчистят редовете си от онези, които петнят системата.

Дни след това и президентът Георги Първанов в приветствието си към българската прокуратурата обяви, че обществото живее в остър дефицит на справедливост. И определи критиките на европейските партньори към съдебната власт като основателни. А въпросните претенции са ясни - ефективно противодействие на корупцията и организираната престъпност, включително и по високите етажи на властта, резултатно, прозрачно, авторитетно и справедливо правосъдие.

Вярно е, че в някои държави от ЕС правосъдието също е бавно и в криза. В Европейския съд в Страсбург има над 4000 дела за бавно правораздаване в Италия - десетки пъти повече отколкото срещу България. В Гърция група висши магистрати бе обвинена в корупция. Правосъдието и във Франция, и в Испания, и във Великобритания, и в новоприетите членки на ЕС е обект на обществена критика. А престъпност има навсякъде.

Това, разбира се, не трябва да става повод за омаловажаване на проблемите на българската съдебна система. В момента тя изживява една от най-големите си кризи. И проблемите да се изговорят и решат един по един. Не заради ЕС, а заради българското общество.

Покрай дебата за т.нар. роднински назначения напоследък лъснаха всички несъвършенства на кадровата политика. Нелицеприятните неща бяха най-ясно посочени от членове на кадровия орган на системата - Висшия съдебен съвет (ВСС). Председателят на Върховния административен съд Константин Пенчев обяви: "Още от създаването на ВСС сме свидетели на една тъжна върволица от безпринципни, дори политически назначения и уволнения в системата. А колко деца и братовчеди са назначени от предишните съдебни съвети едва ли може да се изброи. Председателят на антикорупционната комисия във ВСС и зам.шеф на Върховния касационен съд Румен Ненков също бе откровен: "Не съм удовлетворен от кадровата политика на ВСС, няма ясни критерии, по които да се издигат магистратите".

Факт е, че хората, които решават съдби и интереси за милиони и милиарди, се подбират по скрит от обществото принцип. И се случва така че - без да оспорваме възможностите на младостта - 24-годишен младеж или девойка стават съдия, прокурор или следовател без да имат и година стаж и започват да правораздават. Или пък неуспели прокурори навличат съдийска тога. За да не случват такива недомислици, имаше идея за граждански контрол върху назначенията в системата - неправителствени организации и журналисти да следят кой какъв е и къде се назначава, преназначава, повишава. Но това, естествено, не се случи. Дори членовете на ВСС продължават да гласуват тайно при кадровите решения.

ВСС също е заченат в грях. 11 души се избират от самите гилдии - на съдиите, прокурорите и следователите. Т.е. системата се самовъзпроизвежда. Още 11 души се посочват от управляващите политически сили в парламента. Така във ВСС влизат всякакви хора. Никой не може да гарантира, че всичките 25 души - и сега, и преди, са най-авторитетните в системата, с право да посочват кой да влезе или да я напусне.

Другият парадокс е, че прокурори, следователи, адвокати решават кой става за съдия. И обратното. В крайна сметка този орган, натоварен с огромна власт, крепи анонимната каста на магистратите. Армия от 3500 съдии, прокурори и следователи се радва на анонимно съществуване с изкуствен, даден от закона авторитет. Ако се направи анкета колко имена на съдии обикновените граждани могат да посочат, примерите ще приключат с Иван Григоров, Румен Ненков, Нели Куцкова и още 2-3, които често се изявяват пред медиите. Така авторитет на системата не се гради. Защото дори при протест на съдиите - срещу обиди на МВР към съда например или срещу назначенията в системата, не се намериха магистрати, които публично да обяснят защо недоволстват.

Зад всеки акт - съдебно решение, присъда, обвинение стои човек. И той не трябва да се крие, а да обяснява решенията и мотивите си. Магистратите трябва да излязат от окопите. Не става дума да се поставя под съмнение законът. Но всички актове трябва да се коментират свободно. Само един пример - ако не беше започнала дискусия по скандалната присъда по делото "Опицвет", по което върховни съдии бяха оправдали едно лице с мотива, че щом има учебник по химия, значи не забърква 600 кг наркотик, а прави най-обикновен полунаучен експеримент, нямаше да се стигне до преразглеждането и отмяната й, до признанието, че наистина става дума за абсурдно решение. И до наказание за магистратите.

Пробивът в кадровата безпътица на системата е невъзможен, ако няма проверки и реподбор. Кадрите, тяхната подготовка и авторитет често са много по-важни от конституционните или законови проблеми. Но засега дискусията в самата система е на отчайващо ниво - конкурсите били необективни, какво да се прави с децата на магистратите, завършилите извън СУ могат ли да влизат в системата...

Има няколко сериозни проблема, които подкопават цялото правораздаване. Основният е, че България прие повсеместно триинстанционното съдебно производство, когато немалко държави започнаха да се отказват от него. Така и най-простият съдебен спор трябва да мине през цели 3 съдебни инстанции. Така едно дело се точи 7-8 години. Едва преди 3-4 години се направи плах опит поне част от гражданските дела да се гледат в двуинстанционно производство. Но законодателят се ограничи само с някои от трудовите дела, с брачните спорове, с исковете за издръжка и за парични вземания до 5000 лв. Затова спешно трябва да се реши въпросът дали да не се ограничат делата, които трябва да минават през три инстанции - например само наказателните. Да се върне прегледът по реда на надзора, при който присъдата или решението влизат в сила след втората инстанция, а при нови данни или мотивирани жалби се намесва ВКС.

Другият проблем е, че българското законодателство предполага субективизъм. Особено що се отнася до съдийските решения. Как е възможно при обжалване на административен акт тричленен състав от върховни съдии да откаже да допусне предварително изпълнение, а само седмица по-късно петчленен състав - пак от върховни съдии, да реши обратното. При това с коренно различни аргументи. Това обективно правосъдие ли е?

Не е за пренебрегване и фактът, че на един върховен съдия му се падат по около 250-300 дела годишно, т.е. - по едно на ден. И той трябва да изчете поне 10-20 папки с по 200 страници материали. И магьосник да е, съдията не може да се запознае с всички данни по делото. Как тогава човек да е сигурен в обективността му? Същото е положението и в районните, и в окръжните, а и в апелативните съдилища, където магистратите гледат стотици и дори хиляди дела годишно. Публична тайна е, че има хора, които пишат типови решения и само сменят имената или фирмите в тях .

Безспорен проблем е и подготовката на съдиите, които не смогват да си напишат решенията, а камо ли да следят всички почти ежедневни промени в законодателството.

Субективизмът се подхранва и от обстоятелството, че върховните съдилища изключително рядко се събират, за да издават тълкувателни решения по казуси, по които има противоречива съдебна практика. Затова един съдия приема едно, друг - друго, трети - трето и т.н. Така се подхранва усещането за повсеместна корупция в системата.

Ами дознателите, следователите и прокурорите? Защо те не внасят делата в съдебната зала - например срещу хора с по 40-60 висящи производства. Годишно се образуват по над 100 000 дознания и следствени дела за различни престъпления. Само домовите кражби са повече от 60 000. На практика дознателите, следователите и прокурорите не смогват да напишат материалите само за образуването на производствата, какво остава да разследват, доказват и да напишат обвинителни актове. В крайна сметка наказаната престъпност е само 20-30%.

Ако не се вземат мерки, следващото, което може да се случи, е да се премине от тежкото недоверие към пълното отричане на правораздаването. Това вече ще е катастрофа.



ЗА КАРЕ



Основни причини за лошото състояние на системата



- повсеместното триинстанционно производство, което позволява проточване на граждански и наказателни дела

- усложненото законодателство и процедури, даващи възможност само на точно определен кръг от лица да са "наясно" с материята

- постоянно променящи се закони, в част от които измененията се правят, за да се отворят "вратички" за заобикалянето им

- законово позволен субективизъм

- липса дори на опити за уеднаквяване на съдебната практика

- няма наказани магистрати и дознатели, само няколко следователи. Така се подхранва усещането за безнаказаност

- подготовката на магистратите, както и липса на последващо професионално обучение

- кадрово обезпечаване по неясни критерии

- несанкционирано поведение на част от адвокатите, които чрез процедурни трикове позволяват проточването на делата

- проблемна досъдебна фаза - лошо събиране на доказателства, купища дела, слаба разкриваемост