В празничните седмици едва ли мнозина обърнаха внимание на поредното проучване на сръбското обществено мнение. Пак за Косово. Навярно дебатите за бъдещето на областта са омръзнали на читателите, но скоро започват преговорите за окончателното й бъдеще, а тя е в центъра на Балканите и затова не е здравословно да я забравяме. Колкото и да ни се иска.

Косово, наред с всичко друго, е проблем на политическото съзнание, на политическата култура. Сръбската политическа култура минава за националистическа. Основана върху определени представи за миналото. Нерядко лъжливи, градени върху специфична трактовка на историята. В последното десетилетие и кусур сърбите бяха в прожекторите на световното обществено мнение. Нещо, което накара наблюдателите да подминат, че в това отношение поне те не се различават качествено от другите балкански народи. Количествено, може би, но не и качествено. Да не забравяме, че един от видните изследователи на национализма нарече съвременните нации "въобразени общности".

Западняците се удивляват на



мазохистичната встрастеност на сърбите



в предполагаемия трагизъм в миналото им. Трагизъм, хиперболизиран и наситен с ксенофобия. Един наблюдател твърдеше през югославската криза: "Сърцата на сърбите са в миналото, а не в бъдещето." Приглася му и диреният сега Р. Караджич: "Трябва да разбирате сърбите. Те са били предавани в продължение на векове. Не могат да живеят с другите народи... Те са народ от воини и със сила ще вземат това, което им се полага." Сърбите били най-пострадалите от турското потисничество. Щото били най-верни на православието и най-юнаци. Трагичният опит ражда трагични очаквания - страх от преследване. Той пък оправдава - поне при някои от тях - насилието. Възприемащи себе си като обичайна жертва на насилие, те не се колебаят да го прилагат към околните. "Винтовката ражда власт", казваше другарят Мао. При трусовете през 90-те г. сръбски селяни аргументираха клането над мюсюлманските си съседи, с които десетилетия наред бяха живели мирно и в сговор, с косовската битка. През 1389 г.!!! Толкова за обикнатия от някои наши етнолози т. нар. "комшулук".

Косовската битка и оттук Косово са в центъра на това



параноично фокусиране върху миналото



Не толкова поради истинското си значение. Щото битката, макар и важна, не е нито първата, нито единствената в борбата на балканските народи срещу османското нашествие. Някои казват, че легендата за Косово лежи в основата на сръбското народно творчество. Т.нар. "Косовски цикъл" от песни, със задължителни, пленяващи масовото съзнание съставки - мъченичество, героизъм и предателство. Две безстрашни английски стари моми - Макензи и Ърби, които обикалят Балканите през 60-те г. на ХIХ в. пишат, че "всеки сърбин между Дунав и Адриатическо море знае имената на всички участници в битката, сякаш те са му родни братя". Казано е красиво. Остава и да беше истина.

Едва ли. Държавата превърна Косово в символ. Целенасочено. Превърна го в политически мит. Както казва философът Ернст Касирер, мит, създаван "съзнателно и методично" от "сръчни и ловки занаятчии", "изобретяван и произвеждан по същия начин и със същите методи като картечниците и самолетите". Когато просветителят Вук Караджич издаде през първата половина на ХIХ столетие монументален сборник от сръбски народни песни, т.нар. "Косовски цикъл" все още не заемаше важно място. Но държавата и църквата го яхнаха дружно. Църквата правеше тържествени молебени за княз Лазар, тръбеше за манастирите в Косово. Държавата го включи в училищните програми. В часовете по история, но и по география, и по граматика. За граматичен разбор предлагаше изречения от типа: "Този, който е сърбин и сърбин по рождение, но не дойде на Косовската битка, не носи сърцето на своя род." Тя "видя" Косово като чисто сръбска област. В нея живеели албанци? Голяма работа - както са дошли, така ще си отидат. Тя "забрави", че десетилетие по-късно, в битката при Анкара през 1402 г. сръбски части се сражаваха храбро на страната на османците срещу Тимур.

През 1889 г. държавата направи грандиозно честване на петстотингодишнината на битката. Косово тогава бе извън сръбските граници. През 1913 г., след победите в Балканската война, крал Петър Караджорджевич запали гигантска свещ, дарена от вдовицата на княз Лазар и пазена в манастир със заръката да бъде запалена едва когато за Косово бъде отмъстено. С други думи,



врагът бе поставен на колене



През Първата световна война, когато Сърбия береше душа, а армията й, разбита от австрийци и българи, опитваше да се окопити на гръцкия остров Корфу, правителството организира мащабно честване на Косово в страните-съюзнички - Великобритания, Франция, Русия. Това, че годината не бе юбилейна бе без значение. От значение бе политическият мит. Сърбите бранеха с телата си Европа от нашествията на варварите. Алюзията бе повече от ясна. И все така, до голямото честване през 1989 г., което се оказа знаково за разпадането на Югославия. Тогава Милошевич заяви в прочутата си реч на старото бранно поле: "Без Косово няма Югославия!". Оказа се прав. Без Косово Югославия пропадна. Но може би това даде тласък на възраждането на Сърбия?

Косово е водораздел на сръбския и албанския национализъм. Струва си да отбележим, че сърбите, от една страна, искат Косово, защото било тяхно в Средновековието, но дума не продумват за Войводина, в която сърбите идват именно от Косово, и която в същото това Средновековие, та чак до новото време, е била първо българска, а после унгарска. Класическа парадигма на национализма.

Политическата митология, основана на историята, даде на съседите ни завидно самочувствие. На четири пъти през изминалото столетие те се възправиха едва ли не сами и при минимални шансове за успех срещу могъщи врагове - Австрийската империя, Германия, Сталин, международната общност. Заслужават възхищение.



Малко са народите, които са дръзвали да го сторят



Поради естеството на занаята си историците са склонни да пренасят върху цялото общество възгледите на елита. Зер, те са добре документирани, докато е трудно да разбереш какво става в сърцето на Драган, когато е в кръчмата, да речем. Та обичайно се смесват нагласите, характерни за националистите от върховете - било то политически, било интелектуални - с нагласите на обществото като цяло. В дните на т. нар. "сръбска приказка", когато Милошевич беше в своя зенит, вероятно мнозина споделяха идеите му. Вярно, че и сега не спират заканите на националисти срещу западните сили, които искали да разпокъсат Сърбия, да я откъснат от "люлката на средновековната й слава", където кралете й ядели със златни вилици, докато тогавашните европейски благородници късали месото с ръце. Значим аргумент, няма що. При това не е верен. Кощуница може и да се кълне "никога" да не отстъпи Косово, но политиците умеят да маневрират. А и в "отстъпването" може да се вложи различен смисъл.

Но нещата се променят. Мнозина отрезвяха. Доказва го и проучването, извършено от Европейското движение в Сърбия и Косовския институт за политически изследвания и развитие. Бъдещето на Косово вече не е първостепенен проблем за две трети от сърбите. Знаят, че независимо от лозунгите, областта е населена предимно с албанци (1.8 млн. срещу 90-100 хил. сърби) и шансове за промяна няма. Като че мнозина са се примирили. Виждат най-добрия изход в международен протекторат. В осигуряване на защитата на малкото останали там сърби и на манастирите. С други думи, ако ЕС им предложи нещо повече, обикновените сърби са готови да го изтъргуват срещу Косово. По-скоро задачата е да не се създаде велика Албания. Прагматизмът личи и от отговора на 43% от сърбите, че са готови да се разделят с Косово, ако албанците платят достатъчно.

Легенда е, че политическите митове не хранели. Хранят, и то доволно, но само политиците, които ги възсядат. Видяхме го в бивша Югославия. Виждаме го от известно време и у нас. При някои, които от години са отпъждани от обилната политическа трапеза, и затова решиха, че могат да замезят с национализма.