Чух един стар глупак да казва, че на никого не е задължен. Направи го точно пред човека, на когото бе реално и всеизвестно задължен. Изрече го предизвикателно, почти победоносно, а според мен - и съзнавайки, че се излага. Но му идваше отвътре. Пък и възрастта не прощава...

Това отначало ми хареса: падам си по кухите глави, колекционирам при случай. Но животът е пълен с такива юнаци, къде ще събереш подобна колекция! Размножиха се напоследък: вероятно под влияние на публичните предателства, измени и банална неблагодарност, с които изобилства политическият живот. Да се отречеш от учител, от благодетел, от приятел стана твърде разпространено. Изгодно, никога безплатно. Затова тъй често се извършва демонстративно, като част от някакъв абсурден PR. Но този дребен негодник не е възпитаван в последно време, той най-вероятно си е такъв. Такъв възпитан, а може би и такъв роден. Защото дарбата да осъзнава дълга си - от най-дребния до най-висшия - както и всички други дарби се дава на човека по рождение. И както във всичко останало, и тук също има хора талантливи и хора бездарни. Това, че смятам подобни граждани за непълноценни, не е най-същественото. По-тъпо е, че когато човек е посредствен в нещо, той е посредствен и във всичко останало...

Опазил ме Бог да твърдя, че те са белег на новото време. Писал съм за това и в миналото, даже доста енергично съм писал - макар при социализма човекът да беше Човек с главна буква, а човек за човека - "другар, приятел и брат". (И други такива лафове от богатата на словоблудство тогавашна пропаганда.) Главно разказвах за хора, които имат дарбата да бъдат задължени. За "малките" дългове, които трасират живота ни и му придават особен смисъл, които изграждат личността, предлагат й опори, а нерядко - и цел. Както и за позорящата, насърчавана от обществото неблагодарност, която я ограбва и опропастява. Истината е обаче, че "малките" дългове са само стъпалата към високите нравствени категории на човешкия дълг - хуманизъм, патриотизъм. Там дарбата да изпитваш дълга си достига своите върхове. Не всеки от нас, който е изряден в делника, се извисява до подвига и саможертвата, но онези, които са се обезсмъртили в тях, бездруго са били истински, достойни хора и преди това. Защото



чувството за дълг е универсално



Пък и не може да се имитира...

Един от малкото реални апокрифи в българската литература през миналия век бе едно блестящо есе: "Слово за дълга" от Георги Ст. Георгиев. Пиша "реални" защото, за разлика от всевъзможни митологизирани ръкописи, също тъй и митично забранени, това "Слово" наистина съществуваше. Свидетел съм и на нееднократните опити да бъде отпечатано някъде - безуспешни до един. Но есето живееше, размножено на циклостил, то се разпространяваше активно и имаше много читатели, повече от някои книги на "класиците" на социалистическия реализъм. В него се говореше за дълга и това бе един необикновен дразнител за обществото. В онези години темата бе премълчавана и преиначавана, а Георги Ст. Георгиев я върна към нейната собствена истина. Може би, защото той самият беше човек на дълга, необикновен герой от Европейската война, борец за разбиранията и идеалите на своето време.

Борбата бе неговият дълг и неговото дело. Борба за обединението и целостта на България. И после - борба за защита на българския език. Днес, когато и двете борби са печално изгубени, съдбата му ми изглежда още по-бляскава и завидна. Той има щастието да се посвети и да изпълни своето посвещение. Той успя да устои на идеята си и никога не позволи да бъде отклонен. Не можаха да го спрат нито Великите сили, нито Големият брат, нито интернационализмът, нито нихилизмът. Той не направи компромис с предназначението си на българин. Понякога си мислех, че е минал през изпитанията като благородно, съвършено полирано острие, без дори да бъде одраскан. Но това бездруго е заблуда. Раните му са неизброими. Една от тези живи рани бе темата за дълга.



"Дългът - това е човекът!"



пише Георги Ст. Георгиев в това необикновено есе. Доказателствата, които прилага, са от съдбите на забележителни хора, неизвестни в наши дни, но останали в историята на България като мъже на бляскаво изпълнения дълг. Авторът издига в ранг на висша добродетел потребността да изпитваш и да следваш дълга си - не само към Отечеството, а и всеки човешки дълг. И нещо необикновено - лансира своята увереност, че дългът е едно от лицата на човешкото щастие.

"Щастието е в самите нас. То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. А при изпълнението му и слабият, и скромният, и неграмотният могат да се проявят, отличат.

Всеки може да се стреми. И всеки може да сполучи. За този всеки няма пречка, преграда. При сполука има и награда - съзнанието, че е изпълнил дълга си."

Струва ми се, че това е добра препоръка в началото на новата година - когато по навик масово си пожелаваме щастие. Така то изглежда и по-постижимо. И надеждите да го докоснем някак укрепват. Дано и да се сбъднат...