"Витошка" не е България. И Бойко Борисов е само кмет на София. България обаче от няколко дни се е взряла в столичния булевард - затворен ли е, измит ли е, вдигнати ли са колите от него. А кметовете на другите големи градове доброзорлем изпълняват командата "Равнис по генерала!". Така тайно и полека, само за няколко месеца, София аха-аха да стане България, а Бойко Борисов - генерален секретар на цялата местна власт в страната.

Старият пловдивски градоначалник Иван Чомаков се ядоса от нечистотиите на вицестолицата, а новият русенски Божидар Йотов - от хигиената в първия ни европейски град (щом стана кмет, Борисов веднага строго се смръщи на концесионерите по чистотата в столицата). Варненският ветеран Кирил Йорданов пък още преди частичните местни избори се зарече да въведе ред по строежите в градинките на морската столица (пак основна предизборна и следизборна точка в дневния ред на Бойко Борисов). Свищов се готви да направи пешеходна централната си улица, а Несебър пуска паяци срещу неправилно паркиралите коли.

Разбира се, нито Борисов е открил топлата вода като градоначалник, нито пък останалите кметове са започнали да си решават проблемите едва след като той е започнал да им дава пример. Най-сетне, никой не пита хората от страната интересуват ли ги толкова столичните улици, градинки и боклуци, та централните телевизии, радиа и вестници ката ден им ги тикат под носа барабар с Бойко байрактар отпреде. И все пак, всички тия кметски активности - първо в София, после и в други градове, са, ако не предизвикани, то поне осветени по съвсем различен от традиционния управленски начин, от феномена Бойко Борисов.

Че Борисов е популист -



знае го и последният

софийски помияр



Но пък и това вече не казва много. За популизма на публиката досега й се говореше елитарно, снизходително, фаталистично - народецът прост, дай му един аристократичен цар с реституирани имоти (ако и без корона) или народен вожд (ако и бивш гавазин) ала свинаря Ивайло и ще се юрне с нови сили през девет баира в десети, белким стигне края на прехода. Как пък никой не видя в Батбойковия популизъм поне малко достоен за уважение професионализъм и оригинален опит за съживяване на "политическото" (неповторимо идиотски могат да звучат понякога политологическите клишета)?

Стратегията на кмета Борисов е проста - всеки ден изнамиране на прост конкретен проблем, за който има



очевидно просто решение



Например: кални камиони мърсят улиците - принуда да си мият гумите; пустееща детска градина, подготвяна да се даде друго срещу мизерен наем - разваляне на договора; нерентабилни за общината билбордове - сваляне; разточителни бордове на общински фирми - редуциране; ниски наеми по пазарите - вдигане; гладни маймунки и неоплодена слоница в зоопарка - внос по второ направление. Всички тези проблеми, разбира се, са съвсем реални. По-важното е обаче те да се подберат така, че да се предложат на хората бързи, буквално за дни и изпълнени пред очите им решения. Ако и някои да са спорни, ако и да не се харесат на всички. Но и когато са, се подхожда мажоритарно. Това, че живеещите на "Витоша" например вече няма да могат да си паркират колите там, няма да е голям проблем, защото това са незначителен брой гласоподаватели - много повече са минаващите по булеварда и завиждащите на "ненаситните реститути".

С всички малки свои стъпки Борисов може да печели само подкрепа - колкото и дребнави да изглеждат на пръв поглед, колкото и популистки да са. В очите на хората той все нещо върши или поне се опитва да свърши нещо. Което всички могат да видят и пипнат. Решението на проблема не е проста заповед, издадена анонимно зад бюро, то е натурално и персонално. Затова Бойко Борисов размахва пръст на мърсящите града строителни фирми и камерите на другия ден веднага показват маркучи, миещи гуми на камион. Затова и Ахмед Доган не просто обещава в някое село да построи джамия или мост, а веднага слага пачки на масата. (Преди изборите в "Сега" дори имахме снимка на Доган и съратници, които като мускетари са изпънали ръце, за да прикрият взета на мушка от обектива купчина пари).



Популизмът, за разлика от комунизма, е бързоликвиден



- не се обещават сияйни бъднини, а се дава нещо веднага, ако ще и на час по лъжичка да е. (На фона на Борисовия царският популизъм с неговите 800 дни си е направо комунистически). В това обаче е и голямата заплаха от популизма на Борисов - проблемите с уличните задръствания и паркирането, със зелените площи и застрояването, с бездомните кучета и чистотата и пр. и пр., не могат да бъдат решени ад хок и на парче, а с широкомащабни мерки и дългосрочно планиране. Нужна е премислена стратегия, подплатена с политическа воля и инвестиции.

Да не бъдем все пак максималисти. И това, което прави Борисов, не е никак малко. Но не толкова от гледна точка на жителите или гостите на София - и да им се реши някой проблем, това все пак е капка в морето от столични проблеми, а и често това отваря нови проблеми. Важният принос на Борисов е в политическото ноухау.

Когато говорим за политика, т.е. за способността да бъдат увлечени голям брой хора зад идея за решаването на някакъв общ проблем на полиса, бат' Бойко няма равен на себе си. И като главен секретар на МВР, и като кмет той успяваше да даде плът на онова, което върши - той лично ръководи операции по залавяне на бандити, той лично инспектира дупки по улиците, той лично обира лаврите от успеха. Вярно, че всичко това може да е вредно от гледна точка на системата на МВР или на местната власт, и че парата отива главно в свирката, разбира се. Но каква е разликата между Борисов и получилия поста си щатски прокурор, обещал на съгражданите си свирепо отношение към престъпниците? Обещаваш, убеждаваш, избират те, изпълняваш според очакванията. Та това е



демокрация в най-първичен вид -



като участие на демоса в управлението, като възможност той да даде гласа си не просто за абстрактна идея, прегърната от бюрократична партия, а за този, когото персонално харесва, който лично вдъхва доверие, който гарантира със себе си (всъщност с образа си - демокрацията отдавна работи повече с имиджи, отколкото с личности). Демокрацията в този смисъл винаги е била повече или по-малко популистка. А от тиранията на мнозинството я пази върховенството на закона.

Днес обаче ние страдаме не само от дефицит на действаща правова държава, а и от недостиг на политическа демокрация. Отчуждението от политиката и масовата загуба на политическо представителство делегитимират централната и местните власти. Честните избори, на които малцина явили се избиратели са излъчили анонимни и загубили впоследствие всякаква връзка с гражданите управници, свеждат демокрацията до санитарния й минимум. Разбира се, едно управление според правото и процедурите може да бъде добро и успешно. Но каква ще е гаранцията, че мнозинството ще го предпочете? Демокрацията-санитарен минимум, е толкова крехка, че лесно би могла да бъде заменена с нещо друго - излишно е да се обръщаме към историята за примери.

Затова Бойко-Борисовият популизъм може да е не само опасен, а и спасителен, давайки пример за тясно свързано с избирателите и акумулиращо управленска воля кметстване. Може пък това да ни е орисията - както, по думите на вътрешния министър, полицаите спокойно могат да ходят по ръба на закона, така и българската политика спокойно може да ходи по ръба на популизма. За недоразвитите ни демокрация и правова държава тези ръбове, изглежда, са широки като магистрали, но едва ли пътуването по тях ще е комфортно и без препятствия.