|
| Стефан Вълдобрев |
- Стефане, каква е твоята равносметка в края на 2005 и началото на 2006 г.?
- Преди 3-4 години започнах да се занимавам с по-дълбоки неща - и в музиката, и в актьорската си кариера. 2005-а за мен бе затваряне на един важен цикъл. Просто съм удовлетворен, че успях да завърша всичките си проекти успешно - "Братя Карамазови", концерта с театрална музика в зала "България", ролята на Енрико в "Изпепеляване". Това са посоките, в които искам да работя.
- Ти си известен с това, че сам продуцираш повечето от проектите си. Колко лесно става това в България?
- Няма какво да се лъжем, че става лесно. Но аз не се оплаквам. Ако има нещо, което много да мразя, е именно оплакването. А тук винаги като стане дума за култура, настава повсеместен хленч. Ясно е, че трудностите са огромни. Но ако има адекватно желание, то няма пречки да осъществиш идеите си.
- Смяната на министъра на културата доведе ли до по-добро развитие?
- За мен е без значение кой е министър на културата. Ако аз искам да постигна нещо, се хващам здраво на работа. Не че министърът на културата е излишен. Но според мен човекът, който заема този пост, трябва да бъде грижовен към всичко, свързано с културата в тази страна. Да бъде също така адекватен и много ерудиран. Изборът на Стефан Данаилов е добър. Той е деен човек, но на този етап е още рано да се говори. При всички положения не можем да го сравняваме с предишната карикатура. Аз обаче нямам отношение към политиците - те са мандатни хора. Нито пък чакам от тях да ми създадат по-специални условия за творене. Даже леко се дърпам, като чета и слушам това повсеместно оплакване.
- Кои най-често се оплакват?
- Тези, които не са уверени в себе си. А и са свикнали наготово да получават всичко. Ще ти дам един типичен пример, който не е свързан конкретно с култура. Ето, вземи битака пред "Александър Невски" с всичките му ушанки, значки и боклуци. Това капалъ-чарши, проснато в центъра на София, пред "Александър Невски". А храмът е единственото нормално място в града, което чужд турист може да види. Просто няма друго. И пред него стои това нещо, пльоснато с грозните си маси, микробуси и чаршафи. Кой политик е виновен за това? За това, че ти не можеш да си сглобиш сам масичката и да си я боядисаш? Една блажна боя струва 10 лв. Какво пречи да я направиш красива, след като си решил да си вадиш прехраната по този начин? И в културата е същото.
- Тоест, всеки първо да погледне в собствената си градинка, а след това да обвинява политиците?
- Не съм свикнал да се оправдавам с някой друг - било то държавник или министър, или човек от гилдията. Щом не се е случило, значи сам съм си виновен.
- Промени ли се манталитетът на хората през годините?
- Промени се, за съжаление към по-лошо. И това е част от навика да търсиш грешките извън себе си. Вярно, така по-лесно се заспива вечер. И какво от това? Заобикаля ни повсеместна чалгаризация. Аз затова опитвам да живея в някаква своя паралелна реалност.
- Така не се ли измъкваш?
- Да, и това е слабост от моя страна. Но останалото е огромно чудовище, с което не знам как човек би могъл да се пребори. Ако имах кураж, може би щях да опитам. Но аз съм си избрал друго оръжие - перманентната работа, с която опитвам да доставя удоволствие поне на определен кръг от хора. В това, което правя, се раздавам не на 100, а на 1000 процента. И го правя за този кръг хора, които имат нужда от него, а те не са никак малко.
- Преди време си искал да емигрираш. А сега?
- Човек може да бъде емигрант и в интернет, и в себе си, и в други места. Емигрантството не е само физическо отдалечаване от родината. Миналата седмица видях проф. Надежда Тихова от НАТФИЗ. С такова удоволствие си поговорих с нея, тя има прекрасно чувство за хумор. И в разговора тя каза едно култово изречение: "Помня Ви, Вие седяхте на последния чин. Много добре играехте, че внимавате в материала. А всъщност - не! Духовна емиграция!" Ей това се случва с всички ни в нашата държава. Не е въпрос само да избягаш зад граница.
- Затова ли хората престанаха и да се усмихват?
- Хората не се усмихват, защото не изпитват радост от това, което работят. Другият голям проблем на нашето време - адски е трудно да намериш човека, с когото да остарееш заедно. Като прибавим и насилието, което извира отвсякъде. Според мен и цветовете оказват голямо значение на настроението. София е царството на нюансите на сивото. Тук има 2000 нюанса на сивото. Какво искаш да предизвикат те? Аз обаче не съм човек, който обича да казва категорични истини: това е така, защото... От моя опит в театъра съм разбрал, че никога няма добро и зло в чист вид.
- Какво решение трябва всеки сам да вземе, за да оцвети живота си?
- Ще ти отговоря много тривиално, но това е и най-верният отговор. Има една свещена книга с 10 правила вътре в нея и няма нищо повече от това като норми на живот. Тук, за жалост, и 10-те правила не се спазват. Половината да започнат да се спазват, пак е голям успех. А е написано толкова простичко и ясно. Преди да направиш жест или действие, само си припомни за написаното там. И ще видиш колко лесни и подредени ще станат нещата. Не го казвам, за да парадирам. Мисля, че това е пътят. Човек много лесно може да живее по този начин. Само да има малко респект пред Бога.
- Религиозен ли си?
- Не в такава степен, в каквато би трябвало да бъде всеки православен християнин.
- Кои са нещата, които са те карали да се гордееш, че си българин през изминалата година?
- Малко се плаша от темата за патриотизма в последно време. Страшно се преекспонира в общественото пространство. Говоря за периода от 2-3 години насам. Патриотизмът се изкриви през криви огледала, които го превърнаха в нещо, което не трябва да бъде. Човек се гордее с това, което е направил, с някаква работа, която е свършил, или в моя случай с роля, която е осъществил. Другото е даденост. Горд, че съм българин? Не, аз съм горд, че направих хубави роли, че заснех концерта си. За мен това е моят принос към България. Някой умен човек скоро беше казал, че патриотизмът не е да демонстрираш голямата си преданост към родината, а да живееш и работиш по такъв начин, че родината да се гордее с теб. Мисля, че България би се гордяла с това, което правя. В този смисъл смятам, че съм много по-голям патриот от хора, които развяват знамена по площадите и разпъват карти "България на три морета". Уверявам те, че съм по-голям патриот от тях. Като чуя химна, настръхвам, признавам си. Когато се прибера в родното си място, за мен то е най-красивото. Но знам, че по света има още хиляди красиви места.
- Какво запълва това преекспониране с патриотизма?
- Това се мъча да си обясня и аз. Някаква стратегия е, на която аз лично не мога да схвана смисъла. Сигурно е и бягане от проблемите. Някаква фасадност, замазване на проблемите. Думи без съдържание. Пак се връщам на моя пример с "Александър Невски". Ако масичката на човека, който продава там, е направена както трябва, а не чуждите туристи да бягат през глава, то той ще бъде много по-голям патриот, отколкото ако провеси отгоре тениски, на които пише: "България на три морета". Аз поне така го разбирам.
- Национализмът може ли да доведе до крайности?
- Не искам да вярвам в подобно развитие. Но историята показва, че в нашия район - Балканите, винаги от това сме си патили. Тук винаги искрата от такива неща е пламвала. Тук винаги собствената държава и народът й са били по-велики от съседите. Не знам защо се получава така. Национализмът според мен е последното убежище на посредствения човек. Лошото е, че точно такива хора увличат масите след себе си. Но ако хората умеят да мислят, те няма да се подведат. Моля се да има повече мислещи хора.
- Имат ли достатъчно самочувствие българите?
- Имат и така трябва да бъде. В същото време обаче се и лъжат много лесно. Но аз искам сега да направим нещо, с което след 200 г. да се гордеят хората след нас. А не да казваме "велико минало", а да живеем с дрипи от настоящето.
- Защо на нас все друг ни е виновен за собствените провали?
- Да, международното положение, империализмът, сега и Европа. В някакъв спортен вестник видях статия със заглавие: "България-Европа 3:1". Тоест - ние, България, срещу Европа. Как така хем искаме да сме част от Европа, хем сме срещу нея? Ето, тези неща не ми се връзват. Голямо объркване настъпва у хората. Когато кажеш изречението: "Не ние имаме нужда от Европа, а тя има нужда от нас", в превод това означава: "Спокойно, ние сме си много добре и така, няма никакъв смисъл да се променяме". Да, но проблемът е, че не сме никак добре и това е очевидно. Нормалното човешко поведение е точно обратното - да работиш върху себе си, да бъдеш любопитен, да се усъвършенстваш. Аз искам тази година да бъда по-добър актьор и по-завършен композитор в сравнение с предишната. И никакво международно положение или политически персони не могат да бъдат виновни, ако не успея.
- Какво очакваш да се промени, ако ни приемат в ЕС?
- На първо място навиците. ДНК-то ни е така подредено, че за лошо или добро, трудно се поддаваме на възпитание. Но има и навици отвъд народностните характеристики, които се формират наново. И нещо много-важно - усещането, чувството за вкус, за красиво. Критериите за красиво и грозно тук и там са различни, всеки се е убеждавал в това, когато е пътувал на Запад. Когато има всеобщ стандарт за това кое е красиво и кое пошло, по-лесно ще стане. Ето, пред мен са паркирани автомобили. За 10 години представата за красив и грозен автомобил се промени. Мисля, че във всяка област би могло да е така. От това как да изглежда маркировката по улицата, как да бъдат паркирани колите и как на пешеходна пътека да се спира, до това как да бъдат боядисани сградите например. Това са вторични неща, давам си сметка, но те правят натрупването. Понякога дори изпадам в някакви крайни мисли, които знам, че сигурно не са верни, но си казвам: не е ли по-добре да се вземат решенията в Брюксел, а тук да има малка група политици, които да ги изпълняват почтено. Да има период от 10 години, в който само да се изпълняват задачи.
- Смяташ ли, че това е осъществимо?
- Според мен би свършило добра работа. Абсолютно същото бе и с МВФ в икономическата сфера. Защо да не се направи същото и в културата, политиката или здравеопазването? Да се канонизират нещата. Как във футбола, когато има голямо дерби се кани съдия от чужбина? Защо не се покани, метафорично казано, съдия от чужбина и в политиката?
Гражданското общество срещу държавата
