В много студена заран се натъкнах на струпване на джипове около парламента. То може да си е и обичайната им местостоянка, просто аз минавам рядко оттам. Още топли и със запотени стъкла по заледения площад - реших, че може вътре да гласуват някакъв важен за джиповете закон и те са се явили да поставят положението под контрол. Но познат художник, който редеше картини за продан срещу Незнайния воин, ми каза, че те така си се тълпят там. "С'бират се край парламента като слонове на водопой" - образно рече той. Тогава си спомних как започна това...

В една от още ранните демократични зими някъде в уличките зад Студентския дом се натъкнах на добре познат от телевизията демократ. Не можех да го подмина - беше си качил джипа на тротоара и допълнително запречваше пътеката със скъпоценното си тяло. Та трябваше да се здрависаме и на строгия му въпрос "Как е?" смутолевих нещо като: "Горе-долу." И все пак опитах да се провра. Не стана. Политикът ме хвана за ръкава и ехидно, но и гневно се взря в лицето ми: "Как така "горе-долу"? Откъде накъде и "горе"? "Горе" сме ние там (ръката му с огромен златен пръстен се протегна в посоката, където не се виждаше, но бездруго беше парламентът), а вие ще има да чакате за "горе". Беше много ядосан, удари вратата на джипа и тя захапа пеша на балтона му. Не можа да се освободи - вратата се бе заключила, връзката се люлееше вътре на стартера. Вдигнах рамене и се отдалечих. В известен смисъл



той остана завинаги прикован към джипа си



и към всичко, което върви с един джип в наше време.

Запомнил съм го тогава, съвсем прясно е в паметта. А защо? Днес това дори не би ме заинтересувало. Днес джиповете покрай парламента са толкова много, че се сливат с пейзажа. Или наопаки: те са пейзажът, а "Св. Александър Невски" и, да кажем, БАН са пришълците на този площад. И като погледнеш, точно те изглеждат временни там. Едва ли не като паркирани, да не кажа - непозволено...

Защото джипът е универсална машина - с него можеш да се качиш и навръх Балкана. И всякакви други върхове ще покориш, а не само женски сърца, както повърхностно си помечтава капиталистическият пешеходец, когато му хвърлят кал по палтото с големите гуми. Това впрочем си го помечтаваше и социалистическият, само марките бяха други. Защото толкова му е на пешеходеца въображението, дотам се простира...

Ако погледнеш обаче, промяната е почти пълна. В онези първи години само редки екземпляри, при това най-дръзки и безогледни, успяваха от парламента да се качат на джип. Днес - обратното, от джипа се настаняват в парламента. Води се статистика някаква, периодично обявяват най-скъпата машина, за един мандат паркът се обновява драстично. Но това никога не е най-същественото.



Автоизкушения предлага и самата институция



- прекрасни екземпляри от престижни марки редовно попълват коневръза и са на разположение на народното представителство. Така то непринудено се превръща в колективен приемник на онези юнаци от тоталитарната номенклатура, които навремето, а-ха, да си уредят да бъдат погребвани с мерцедесите (държавните) както траките - с конете си. Но не е в едното возене и в единия лукс въпросът. Трябва да има и друго...

Другото е може би обаянието на Големия Брат (понякога, кой знае защо, го пишат Големия Врат). Онзи, който навремето поведе хорото с бухалка в ръка. Неговите джипове, ах, неговите джипове... В наши дни те всичките са с еднакви номера. Да ги помни без затруднения. Да е човек от неговия разред и днес е изгодно. Така електоратът веднага го разпознава, че е Голямо Добрутро. Той на този образ е навикнал, има му и страха, и уважението. Инстинктивно му се прекланя, веднага включва условния рефлекс.

Но така и Г. В. по-сигурно го разпознава при нужда.



"Ммм! Подушвам, че сме от една порода!"



А някои от тях (изненада!) действително са. Само че внезапно са открили своето амплоа на пл. "Народно събрание". Развитие в реда на нещата - когато става дума за българския живот...

Джипът като образ дори не се набива чак толкова на очи. Вярно, че по същите причини го предпочитат и всякакви бизнесмени, и банкери, и държавни чиновници. Но от джипове по кръстовищата надничат и спретнати домакини, секретарки, а и просто редови гаджета. Най-скъпия джип в София, казват, го карал началникът на парното. Само че не е той най-скъпият за държавата.

Най-скъпият джип, братя, е онзи, дето още от първия ден е захапал депутатския балтон. И не пуска. Прикован е средностатистическият депутат за някой такъв джип и го следва безпрекословно. Преплита крака след него. Изпълнява. И когато предлага. И когато гласува. И когато приема. И когато отхвърля. Надява се, че ще му дадат да направи едно кръгче. А от това целият ни живот се върти в кръг.

Обратно на часовниковата стрелка...